Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Пиктситата се втурнаха покрай нея вдигайки вихър от сняг.

Тя погледна нагоре в малките черни очи на нещото.

Крясъкът излезе отнякъде дълбоко в нея. Нямаше Втори Акъл, нито дори първи акъл, а само крясък. Той като че се разду, като излезе от устата на Тифани, докато не се превърна в черен тунел пред нея, и тя падна през него, а някъде в суматохата зад нея се чу:

— Кого си мислиш, че зяпаш, брато? Кривънци, ма глей са как че те сритам!

Тифани отвори очи.

Лежеше на мократа земя в заснежената мрачна гора. Пиктситата я гледаха с тревога, но някои се взираха навън в мрака сред дърветата.

По дърветата имаше… нещо. Валма от нещо. Беше сиво и висеше като дрипи.

Тя се обърна и видя Уилям застанал зад нея със загрижен поглед.

— Това беше сън, нали…? — попита тя.

— Епа са — запъна се Уилям — оно си беше, ма се пак не беше…

Тифани рязко се изправи, така че пиктситата отскочиха от нея.

— Но тази… твар беше там, а после вие дойдохте през печката! — възкликна тя — Вие бяхте във моя сън! Какво е… какво беше това нещо?

Уилям я изгледа замислено и после рече:

— Е на туй му викаме сънтутник. Нали нищо не е истински тукашно, сещащ ли се? Сичко тук или е отражение от нещо вънкашно или па е отвлечено от некой дррруг свет или па мо’е би Кралицата го е направила с магия. А те туй се криеше у дървото, а па ти търчеше тъй бърже, че го не виде. Нали ги найш паяците?

— Разбира се!

— Епа паяко плете мрежи. А сънтутнико плете сънища. Тук това му е лесно. Свето отдето доде ти е а-а реален. А това место тук е а-а нереално, па си е почти без друго сън. Съновнико прави сън за теб и вътре слага капан. Изручаш ли нещо у съня, нема вече да сакаш да излезеш.

Той я погледна сякаш очакваше Тифани да е впечатлена.

— Защо му е това на сънтутника? — попита тя.

— Епа харесва му да зяпа сънища. Забавно му е да те гледа как се забавляваш. И че те гледа он как ручаш рънъта от съньо, докато не умреш от глад. Он тогаз че те изруча. Ма не веднага, оно се ’най. Он първо че почека да се поразкапеш, оти си нема он зъби.

— Тогава как може да му се измъкне човек?

— Най-добре става, като го намериш сънтутнико — обясни Роб Секигоопрай — Он че е там у съньо с теб предрешен. И тогаз го сритваш едно убаво…

— Какво имаш предвид под сритване?

— Епа да му я отсечеш чутурата най-често върши работа.

Е сега вече съм впечатлена, помисли си Тифани. Бих предпочела да не бях.

— Това било значи Страната на Феите? — продължи тя.

— Епа да. — отговори Уилям — Онуй от нея, речи го, дето турист го не види. А ти се оправи баш убаво. Ти се бори с него. Сети се ти, че оно не е наред.

Тифани си припомни дружелюбния котарак и падналата пастирка. Тя се беше опитвала да си прати съобщения. Трябваше да се послуша.

— Благодаря ви, че дойдохте за мен — каза им тя скромно — Как го направихте?

— Епа, че ние се че намерим път насекъде , па ако ще да е у сън — усмихна и се Уилям — Ми ний нали сме си крадлив народ се пак.

Едно парче от сънтутника падна от дървото и се разпльока по снега.

— Такова нещо няма да ме хване друг път! — заяви тя.

— Епа да. Вервам ти. У зъррркелите ти се види убийство — каза и Уилям с оттенък на възхищение — Ако я бех сънтутник, щех да съм си бая изплашен, ако си имах акъл де. Че има още от тех, имай го на ум, и некои от них са хитри. Кралицата ги държи за пазачи.

— Мен няма да ме измамят! — Тифани си спомни кошмара в момента, когато тварта тръгна към нея сменяйки формата си. Особено лошо беше, че това беше в нейната къща, на нейна територия . Тя беше почувствала истински ужас, когато нещото затропа по кухнята, но в нея имаше и гняв. То беше нахлуло на нейна територия .

Това нещо не просто се беше опитало да я убие, то я беше оскърбило …

Уилям я изгледа и рече:

— Епа да, върло свирепа изглеждаш. Бая че да си го обичаш мънечкото братче, щом зарад него излизаш на таквиз караконджули…

И Тифани не можа да си спре мислите: Аз не го обичам. Знам, че не го обичам. Та той е толкова… лепкав и не схваща и трябва да си губя толкова време да го наглеждам и той вечно реве за разни неща. Не разбира от дума. Той само иска и иска .

Но Вторият и Акъл каза: Той е мой . Моето място, моят дом, моят брат! Как смее който и да е или каквото и да е да взима каквото е мое !

Бяха я възпитали да не бъде себична. И тя знаеше, че не е, поне не и по начина, който хората имаха предвид. Опитваше се да мисли за другите хора. Никога не взимаше последния къшей хляб. Това усещане обаче беше различно.