Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Право думаш — рече Роб Секигоопрай — Епа сега ни води през нея.

Тифани се поколеба и после помисли: Усещам се как мисля. Наблюдавам се как мисля. И какво мисля? Ето какво мисля: Вече съм минавала под този свод и нищо не се получи.

Да, но тогава не гледах. Нито пък мислих. Не и както трябва.

Светът, който виждам през арката всъщност не е истински. Само изглежда като че ли е. Това е нещо като… вълшебна картинка, поставена тук, за да маскира входа. И ако не внимаваш ще си влезеш и излезеш, без да се усетиш.

Аха…

Тя мина през арката. Нищо не се случи. Нак Мак Фийгълите чинно я гледаха.

Та-ка , помисли си тя. Пак се оставих на това нещо да ме излъже, а…?

Тя застана точно пред камъните, изпъна ръце настрани и затвори очи. Много бавно пристъпи напред…

Нещо изпращя под ботушите и, но тя не си отвори очите докато не престана да усеща камъните до себе си. Когато ги отвори…

… пред нея се разгърна черно-бял пейзаж.

— Епа да, има си го она Първото Зрение, което си е верно, верно си е — чу се някъде зад гърба на Тифани гласът на Уилям, докато тя се оглеждаше в света на Кралицата — Виде она онуй дето си го има наистина .

Снегът се простираше околовръст под едно такова мръсно-бяло небе, все едно че Тифани беше влязла в топка за пинг-понг. Само пръснатите тук таме черни дънери с все едно набързо надраскани клони издаваха къде свършваше земята и започваше небето…

… и освен тях, разбира се, следите от копита. Те се нижеха към една гора от черни дървета отрупани със сняг.

От студа тя усещаше иглички по цялата си кожа.

Като погледна надолу, видя Нак Мак Фийгълите да се изсипват през портала газейки до кръста в снега. Те се пръснаха без приказки. Някои си изтеглиха мечовете.

Сега нито се смееха нито се майтапеха. Бяха бдителни.

— Убаво свършена работа — каза и Роб Секигоопрай — А сега ха ни почекай тука, па ние че ти го земеме мънечкото братче, нема проблема…

— Идвам с вас! — отсече Тифани.

— Не ма, не мо’е па келда да…

— Тая па мо’е! — заяви Тифани потръпвайки — Имах предвид може! Той е мой брат. А ние къде сме?

Роб Секигоопрай погледна нагоре към бледото небе. Нямаше никакво слънце.

— Епа като сме тука са, — рече той — мо’е би вече нема лошо и да ти ка’ем. Е на туй му се вика Страната на Феите.

— Страната на Феите ли? Не може да бъде! Виждала съм картинки. Страната на Феите е… еми тя е цялата в дървета и цветя и слънце грее и всичко блещука! И бузести бебенца с ританки и рогца! И крилати хора! И ъ… чудновати хора! Виждала съм картинките!

— Оно не е винаги тъй. — каза кротко Роб Секигоопрай — И не мо’еш да додеш с нас оти си немаш оръжие, гос’жа.

— Къде ми е тиганът? — попита Тифани.

Нещо дрънна до петата и. Тя се обърна и видя Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок да вдига тържествено тигана.

— Убаво, тиган си имаш — каза Роб Секигоопрай — ма тук ти требе баш меч от гърмовно железо. Оти оно се пада, найш ли, официално оръжие за нахлуванье у Страната на Феите.

— Знам как да използвам тигана — възрази Тифани — И съм…

— Идаат! — провикна се Прост Уили.

В далечината Тифани видя ред черни точки и усети, как някой се покатери по гърба и застана на главата и.

— Църните кучища са — обяви Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок — С дузини, бе голем човек.

— Но ние не можем да надбягаме Псетата! — изкрещя Тифани и грабна тигана.

— Не ни и требе — каза Риб Секигоопрай — Имаме си гонагъл с нас тоя път. Ма ти мо’е по-добре да си запушиш ушите с пръсти.

Уилям, вперил поглед в наближаващата глутница, отвиваше някои от тръбите на гайдата и ги прибираше в торба висяща на рамото му.

Псетата бяха вече много по-наблизо. Тифани можеше да види бръсначите в устите им и пламъка на очите им.

Уилям без изобщо да бърза извади няколко много по-къси тръби проблясващи в сребристо и ги нави на гайдата.

Тифани стисна дръжката на тигана си. Псетата не лаеха. Ако лаеха, нямаше да е чак толкова страшно.

Уилям взе гайдата под мишница и духна в нея докато тя се изду. После, когато Псетата вече бяха толкова близо, че Тифани можеше да види как им текат лигите, той обяви:

— Я че свирим „Кррралю под Водите“

Всички пиктсита като едно хвърлиха мечовете си и си запушиха ушите.

Уилям нагласи гайдата на устата си, тропна веднъж дваж с крак и когато Псетата се наканиха да скочат срещу Тифани, засвири.