Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Ужасът на лицето на Роб Секигоопрай премина в неприкрита паника, но скоро той се замисли и после, много бавно, полека-лека, се захили.

— Епа да, убаво си е намислено — рече той, без да бърза. — Нема що да го припираме.

— Именно — потвърди Тифани.

— Па и тъй че си имаме време да я уредим тая работа с поканите за гости — подхвана пиктсито.

— Точно така.

— Па и оная работа с булчинската рокля и китките цветенца и таквоз — продължи Роб развеселявайки се все повече с всяка секунда — Таквиз работи мо’е, найш ли, да отнемат цяла вечност.

— О, да — съгласи се Тифани.

— Ма она си каза право не! — избухна Фиона — На пилецо че му требват милиони години да…

— Она каза епа да! — изкрещя Роб Секигоопрай — сите я чухте, бе момци! И ми нарече ден! Ей ти ги правилата!

— Па и за планината нема проблема — намеси се Прост Уили, все още държейки цветята — Ти само ни речи дека е тя, па ми се чини дека ситното пиле че има да се чуди дека…

— Не ма, требе да си е ситното пиле! — извика отчаяно Роб Секигоопрай — Сфанахте ли ма? Ситното пиле! Секи дето не е сфанал, че ми сфане ботушо! А некои от нас требе да одят да гепят дребното лапе от неено ’Личество! — той изтегли меча си и го размаха над главата си — Кой че оди с мене?

Това изглежда подейства. Нак Мак Фийгъл обичаха ясно поставените цели. Стотици мечове и бойни брадви, а в случая с Прост Уили и един наръч изпокъсани цветя, се издигнаха във въздуха и бойният вик на Нак Мак Фийгъл отекна в пещерата. Времето нужно на едно пиктси за преминаване от нормално в бясно войнствено състояние е толкова малко, че може да се мери само с най-малкия часовник.

Само дето, понеже пиктситата са крайни индивидуалисти, всеки си имаше свой си боен вик и Тифани можа да различи само няколко в общата глъч:

— Могат да ни земат живото, ма не могат ни земат гащите!

— Фрас-прас и паричките си отидоха!

— Ти си фани гората, па я че ти фанем кесията!

— Накрая че остане само един клан!

— Наври си го у траканците!

… но постепенно виковете се сляха в един общ рев, който разтърси стените:

— Нема царье! Нема кралици! Нема болярье! Нема господарье! Нема пак да ни излажат!

Това изглежда удовлетвори Фийгълите, от тавана падна облак прах, и настана тишина.

— Аре момци! — провикна се Роб Секигоопрай.

Всичките Фийгъли като един се спуснаха от галериите и се юрнаха през залата и нагоре по склона към дупката. След броени секунди в залата вече нямаше никого освен гонагъла и Фиона.

— Къде отидоха те? — попита Тифани.

— А, ми они просто ръгнаа — сви рамене Фиона — Я па че стоим тук и че наглеждам огъньо. Се некой требе да се държи като истинска келда — тя метна един поглед към Тифани.

— Надявам се, че скоро ще си намериш клан за тебе си, Фиона — рече и сладко-сладко Тифани. Пиктсито и се озъби.

— Они че търчат наоколо некое време — намеси се Уилям — мо’е би че зашеметят некой заек и неколко пъти че се катурнат. Подир туй че им светне, дека не знаят що още да сторят и че поспрат.

— Всеки път ли се юрват така? — попита Тифани.

— Епа тоя път Роб Секигоопрай ич ги нечеше тея приказки за женитба — подхили се Уилям.

— Да, в това отношение определено имам нещо общо с него — отбеляза Тифани.

После тя се измъкна от дупката и завари жабока да я чака.

— Чух всичко. Добра работа. Много умно. Много дипломатично — похвали я той.

Тифани се огледа. Още оставаха няколко часа до залез, но сенките вече почваха да се издължават.

— По-добре да вървим — каза тя докато си връзваше престилката — И ти идваш, жабок.

— Хубаво, но аз не разбирам много от вмъкване в… — започна той докато отстъпваше заднешком. Но жабите не ги бива много-много в отстъпването заднешком и Тифани го хвана и го прибра в джоба на престилката.

Тя пое към могилите и камъните. Брат ми никога няма да порасне — мислеше си тя докато бързаше през торфището. Старицата и беше казала точно това. Как можеше да стане това? Що за място е това, където никой никога не пораства?

Могилите наближаваха. Уилям и Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок търчаха редом с нея, но нищо не подсказваше къде са останалите Нак Мак Фийгъли.

И ето я вече сред могилите. Сестрите й и бяха казали, че тук имаше още мъртви крале, но това никога не я беше плашило. Нищо по ридовете никога не я беше плашило.

Тук обаче беше студено. Това тя досега не го беше забелязвала.

Трябваше да намери място, където времето не пасва . Е, могилите всъщност си бяха история. Както и древните камъни. Пасват ли те? Всъщност, да, пасват, защото макар и да принадлежат на миналото, те все пак са тук от хиляди години. Остарели са тук. Част от това място са.