Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Тифани извади от престилката си „Болести по овцете“, която вече изглеждаше много оръфана. Отзад имаше празен лист. Тя го откъсна, чувствайки се заради това като престъпница, и взе молива си.

Скъпи Мамо и Тате,

Как сте, аз съм добре. Уентуърт също е добре но трябва да ходя да го взема от Кр откъдето е той сега. Надявам се скоро да се върна.

Тифани

П.П. Надявам се, че със сиренето всичко е наред.

Тъкмо обмисляше това, когато чу над главата си пърхащи криле. Нещо забуча, после замалко затихна и после един тънък, изтощен и доста приглушен глас каза:

— Ох, кривънци.

Тя погледна към торфа. Тялото на Хамиш стърчеше с краката нагоре на няколко крачки от нея. Ръцете му със закачените на тях клечки още бяха разперени 4 4 Няма думи можещи да опишат на какво прилича Фийгъл в препаска с главата надолу, така че няма и да се опитваме. — бел.авт. .

Мина известно време докато го извадят. Той, като се приземял по глава въртейки се, обясниха й, трябвало да го отвъртат в обратната посока, иначе ушите му щели да паднат.

Когато той най-накрая се изправи залитайки, Тифани му каза:

— Можеш ли да увиеш в това писмо един камък и да го пуснеш пред къщата, където хората ще го видят?

— Епа да, гос’жа.

— И… ъ… боли ли, като кацаш така на глава?

— Епа не, гос’жа, ма си е бая стрескащо.

— Тогава може да ти е от помощ един вид играчка, която правихме едно време — каза му Тифани — Та значи правиш нещо като… торба с въздух…

— Торба с въздух ли? — повтори неразбиращо летецът.

— Е, нали знаеш как чаршафи и други неща се издуват на простора като е ветровито? Та значи просто правиш една торба от някакво платно и връзваш за нея някой канап, а за канапа връзваш камък и, като го хвърлиш, торбата се пълни с въздух и камъкът пада бавно.

Хамиш я зяпаше, без да продума.

— Разбираш ли? — попита го по някое време Тифани.

— Епа да. Я само чеках да видим нема ли да ми речеш още нещо — отвърна почтително Хамиш.

— Мислиш ли, че можеш да, ъ, да вземеш назаем малко фин плат?

— Епа не, гос’жа, ма баш се сещам дека можем да го краднем — отвърна Хамиш.

Тифани реши да остави това без коментар. Вместо това го попита:

— Къде беше Кралицата, когато се спусна мъглата?

Хамиш и посочи:

— Накъм половин миля надолу оттук, гос’жа.

В далечината се виждаха още могили и няколко побити камъка от старо време.

Трилитони, така се наричаха те. Това значеше просто „три камъка“ на старовремски. Единствените камъни, които си бяха от Варовитище, бяха кремъци, а те никога не биваха особено големи. Камъните от трилитоните са били довлечени дотук от поне десет мили и бяха натрупани като детски кубчета. Тук таме големите камъни бяха подредени в кръгове. Понякога пък един единствен камък си стоеше сам. Всичко това трябва да е било отнело много време на много хора. Някои казваха, че някога там са се правели човешки жертвоприношения. Казваха, че те били от някаква древна религия. Други казваха, че те бележели стари гробове.

Други пък разправяха, че те били предупреждение — недей да ходиш там.

Тифани не беше послушала предупреждението. На няколко пъти беше ходила там със сестрите си, ей така напук, в случай че там се намереха черепи. Но могилите край камъните бяха на хиляди години. По тях можеше да се видят само заешки дупки.

— Че има ли още нещо, гос’жа? — попита я Хамиш — Нема ли? Ми я тогаз че одим…

Той вдигна ръце над главата си и хукна през торфището. Тифани подскочи когато ястребът пикира само на няколко стъпки от нея и го сграбчи.

— Как може една педя висок човек да дресира такава птица? — поинтересува се тя, загледана как ястребът се издига на кръгове към небето.

— Епа за туй требе само мънечко благо, гос’жа — отговори и Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок.

— Наистина ли?

— Епа да, Мънечко благо и множко жестокост — продължи Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок — Хамиш ги дресира като търчи със заешка кожа и чека пилецо да му скокне.

— Това изглежда ужасно!

— Ма не, он не гаднее много. Он само че го фрасне у чутурата и тогаз он си пра’и един мехлем дето му го навира у човката. И пилецо га се освести, си мисли дека му е майчица и пра’и сичко дето му се ка’е.

Ястребът вече се беше смалил до точица.

— Че той май почти не се отбива на земята! — възкликна Тифани.

— Епа да. Он спи у ястребовото гнездо, гос’жа. Он вика дека там намирал топлинка. И целото си време он е у въздухо. Не му е рахат не му ли духа свеж ветър под препаската.