Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Понякога тя бягаше към фара и се събуждаше тъкмо когато вратата се отваряше. Никога не беше виждала море, но един от съседите имаше стара картинка на много хора вкопчили се в един сал насред нещо като огромно езеро пълно с вълни. Там тя не можеше да види никакъв фар.

И тогава Тифани седна на тясното легло и се замисли за Баба Болежкова и за малкото момиче Сара Дърташка, което толкова грижливо рисуваше цветята в книгата си и за това, как светът изгуби средоточието си.

Тишината и липсваше. Тя вече не беше като преди. Бабината тишина беше топла и те обгръщаше в себе си. И макар понякога Баба Болежкова да не успяваше да направи разлика между деца и агнета, нейната тишина винаги те приемаше и прикътваше. И всичко, което трябваше да донесеш в замяна, беше твоята си тишина.

На Тифани и се искаше да беше имала шанс да се извини заради пастирката.

После тя се върна вкъщи и каза на всички, че Баба е умряла. Беше на седем години и светът беше свършил.

Някой почука учтиво по ботуша и. Тя отвори очи и видя жабока. В устата си държеше камък. Изплю го и каза:

— Извинявай за това. Щях да използвам ръцете си, но нашият видът е много мекушав.

— И какво се очаква от мен да предприема ? — попита тя.

— Е, ако си удариш главата в ниския таван, ще имаш основания да настояваш за обезщетение — каза жабокът — Ъ… аз наистина ли казах това?

— Да и бих предпочела да не беше. Защо го каза?

— Не знам, не знам — изстена жабокът — Извинявай, за какво говорихме?

— Аз имах предвид , какво искат от мен пиктситата да направя сега?

— Не мисля, че това е правилен подход в случая. — възрази жабокът — Ти си келдата. Ти казваш какво да се прави.

— Защо Фиона не може да е келда? Та тя е пиктси!

— Тук не мога да ти помогна — каза жабокът.

— Я да ррречем не можем ли да помогнем? — намеси се друг глас до ухото на Тифани.

Тя се обърна и видя гонагъла Уилям застанал на една от галериите опасващи пещерата.

Погледнат отблизо, той беше забележително различен от останалите Фийгъли. Косата му беше по-спретната и вързана на опашка. Нямаше толкова много татуировки. И говорът му беше различен — по-разбран и по-бавен от този на другите, и „р“-то му беше все едно биеше барабан.

— Ъ, да — рече Тифани — Защо Фиона не може да стане келда тук?

Уилям кимна и започна учтиво:

— Това е добъррр въпрррос. Но, найш ли, не мо’e келда да се жени за брррат си. Тррябва да иде в дррруг клан и да се ожени за тамошен войн.

— Добре де, защо онзи войн да не дойде тук?

— Щото тукашните Фийгъли не ще го познават. Не ще получи той уважжжение тук.

В устата на Уилям „уважение“ прозвуча като свлачище.

— О. Добре… а какво беше това за Кралицата? Тъкмо щеше да кажеш нещо и те те прекъснаха.

Уилям изглежда се смути:

— Не мислим, дека можем да ти кажем за…

— Е, аз съм временната келда. — каза твърдо Тифани.

— Епа да. Добррре… едно вррреме ние живехме у свето на Кррралицата и й служехме, пррреди она да стане толкова студена. Ама она ни измами и ние се ррразбунтувахме. Мрррачно вррреме беше оно. Не ни обича она. И дррруго нема да ти кажем.

Тифани се загледа във Фийгълите влизащи и излизащи през входа към стаята на келдата. Там вътре ставаше нещо.

— Погррребват я у другио край на могилата. С дррругите келди на клано. — каза и Уилям, без да го питат.

— Мислех си, че ще са по-… шумни. — рече Тифани.

— Она им бе майка — обясни Уилям — Не им е до викане. Сърррцата им са твърде пълни за думи. Като му доде вррремето, че му ударим една панихида за връщане у земята на живите, и там ще има шум, бъди сигурна. Като им засвиря „Самио дявол с дружина адвокати“ и като му тропнат един петстотин-и-дванадесеторен рррил и като апнат и като пийнат мойте племенници, чини ми се, че си имат махмурррлук колкото да утепа овца. — старият Фийгъл се усмихна за малко — Ама засега секи Фийгъл си я спомня с мълчание. Жалейката ни не е като вашта. Жалееме тея дето остаят.

— Тя и твоя майка ли беше? — попита го тихо Тифани.

— Епа не. Сестра ми беше она. Ма не каза ли ти она, дека като тръгне келдата за нов клан, си зема она неколцина от братята си? Твърде много е за душа да понесе да си сам след чужди хора — тук гонагълът въздъхна — Разбира се, га се ожени келдата, га мине време, клано се пълни се с нейни дечица и вече не и е толкоз самотно.

— Но на теб сигурно ти е — промълви Тифани.

— Бърза си у акъла, признавам ти го — каза Уилям — От тея дето дойдоха с нея я съм последен. Га се свърши с това, че поискам от новата келда да ме пусне при наште у планината. Ууубава тлъста земя е тука и си имат племенниците ми ууубав клан, ма я сакам да умрррем у урвите дето съм ррроден. Молим да ме извиниш, Келда.