Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Тя отново легна и добави с по-тих глас:

— Ха сега оти гонагъло не ми засвири „Цвекето ми замириса“ па дано имаме добра среща у Последнио Свят. На Тиффан па викам туй, внимавай — келдата си пое дълбоко въздух — Има место дето приказките са наяве и песните излизат верни…

Старата келда замлъкна. Уилям гонагъла наду гайдата си. Ушите на Тифани закъкриха от толкова високи тонове, че не можеше да се чуят.

След някое време Фиона се наведе над майка си и заплака.

Роб Секигоопрай се обърна към Тифани и я погледна с насълзени очи:

— Мо’ем ли да те помолим да идеш у големата одая, келда? — помоли той тихо — Ний, найш ли, имаме да свършим некои работи…

Тифани кимна и, много внимателно, усещайки как пиктситата и правят път, се измъкна заднешком от отвора. Намери си място където не изглеждаше да се пречка на никого и седна облегната на стената.

Очакваше много „Вай вай вай“, но изглежда смъртта на келдата беше твърде сериозно нещо за тая работа. Някои Фийгъли плачеха, други се бяха втренчили в нищото и, когато новината се разпространи, глъчката в залата беше заменена от скръбно подсмърчащо мълчание.

…хълмовете се бяха смълчали в деня когато умря Баба Болежкова.

Всеки ден някой донасяше пресен хляб, мляко и огризки за кучетата. Нямаше нужда да е толкова често, но Тифани веднъж чу родителите и да си говорят и баща и каза: „Сега трябва да наглеждаме Мама“.

Този ден беше ред на Тифани, но тя никога не го възприемаше като задължение. Обичаше да ходи дотук.

Но забеляза тишината. Този път не беше онази тишината, съставена от множество малки шумове, а завеса от мълчание около цялата колиба.

Така че тя знаеше още преди да стигне до отворената врата и да види Баба Болежкова лежаща на тясното легло.

Усети как край нея се разнесе студенина, която дори имаше свой звук, като приглушен но остър музикален тон. Имаше си и свой глас. Казваше и: Твърде късно е, няма полза от сълзи, няма време да се казва каквото и да е, трябва да се свършат някои работи…

И… тогава тя нахрани кучетата, които търпеливо си чакаха закуската. Щеше и бъде по-добре, ако те направеха нещо жално, като да завият или да лижат лицето на Баба, но те просто си траеха. И Тифани все така чуваше гласа в главата си: Никакви сълзи. Не плачи за Баба Болежкова.

Сега, вътре от главата си, тя наблюдаваше една малко по-малка Тифани как шета около колибата като някаква кукла…

Тя разтреби в колибата. То вътре нямаше много неща освен печката и леглото. Имаше я торбата с дрехите и големия бидон за вода и сандъчето за храна и това беше всичко. О, беше пълно с неща за гледане на овце — гърненца и стъкленици и торбички и ножове и ножици — но нямаше нищо, което да издава личността живяла тук ако не се броят стотиците жълто-сини опаковки от Веселия Моряк забодени по стените.

Тя взе една — и тя оттогава беше под дюшека и вкъщи — и си спомни Приказката.

За Баба Болежкова беше много необичайно да каже повече от някое изречение накуп. Тя използваше думите все едно струваха пари. Но един ден, когато тя донесе храна в колибата, Баба и разказа приказка. Е, нещо като приказка. Тя отвори пакета, погледна опаковката и после погледна Тифани с онова нейно леко озадачено изражение и каза: „Хиляди пъти съм гледала аз тези неща, но нито веднъж не бях виждала гем-ята му“ Така тя казваше на гемията.

Тифани, то се знае, се втурна да погледне, но не можа да види никаква гемия, също както не можеше да види и голата жена.

„Това е щото гемята е там, дето не можеш я види“ — каза и Баба — „Той има гемя, за да гони голямата бяла риба кит в соленото море. Вечно я гони той, през целия свят. А рибата се казва Мойби. И тоя звяр е като грамадна варовикова канара, тъй дочух аз. В една книга.“

„Защо я гони?“ — попита Тифани.

„За да я хване, ето защо“ — отвърна Баба — „Но нивга не ще я хване и ето защо — кръгъл е светът като голяма паница, и морето с него, та те се гонят един другиго и е все едно, че той гони сам себе си. Хич не ти трябва да ходиш в морето, джигит. Лоши неща стават там. Тъй казват всички. Стой си ти тук, където ридовете са в костите ти.“

И това беше всичко. Беше един от малкото случаи, когато Баба Болежкова изобщо беше казала нещо на Тифани, което да не се отнася по един или друг начин за овце. Друг път тя изобщо не беше признавала, че има някакъв свят и отвъд Варовитище. Понякога Тифани сънуваше как Веселият моряк гони с гемията си кита. А понякога китът преследваше нея, но Веселият моряк винаги пристигаше навреме с великолепния си кораб и подхващаше своята гонитба.