Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Посред златото беше леглото на келдата, облегнала се на купчина възглавници. Тя беше много, ама много по-дебела от мъжките пиктсита. Изглеждаше сякаш е била направена от валма леко кашаво тесто с орехов цвят.

Докато Тифани се намъкваше в стаята, очите и бяха затворени, но в момента, в която тя се настани, те внезапно се отвориха. Бяха най-пронзителните очи, които Тифани беше виждала досега, по-пронзителни дори от тези на мис Тик.

— Та-ака, ’начи ти си мънечкото момиче на Сара Болежкова, а? — попита келдата.

— Да. Имах предвид, епа да. — отговори Тифани. Не и беше много удобно да лежи по корем тук — А ти си келдата, а?

— Епа да. Имах предвид, да. — каза келдата и кръглото и лице цялото се набразди от усмивката и — Та как ти е името?

— Тифани, ъ… келда.

Фиона изникна от някаква друга част на пещерата и седна на едно столче до леглото гледайки втренчено и неодобрително Тифани.

— Убаво име. По нашенски че е Тир-фа-фаин, което че рече Земя Под Вълните. — рече келдата и повтори името малко по-бързичко — Тиффан.

— Не мисля, че са смятали да ме нарекат…

— Е, това дето ората сметат, и това дето сторват са си съвсем различни неща — възрази келдата — Малкото ти братче е… в безопасност, чедо. Мо’e да се каже, дека е по-в безопасност сега, отколкото е бил некога. Никоя болка нито даже смъртта може го стигне. Нено ’личество нема да даде и косъм да падне от чутурата му. И тъкмо тук е белята. Ха ми помогни, момиче.

Фиона веднага скокна и помогна на келдата да се поизправи върху възглавниците.

— Доде бех стигнала? — продължи келдата — А, мънечкото лапе. Епа я викам, он си е добре дето си е. Ма чини ми се, дека майка плаче за него, а?

— И баща му също — добави Тифани.

— А мънечката му сестра? — попита келдата.

Тифани усети как думите „Да, разбира се“ автоматично се заредиха на езика и. Но тя знаеше също, че би било много глупаво да им позволи да продължат нататък. Тъмните очи на малката старица виждаха право в главата и.

— Верно си е, верно, родена бабаяга си ти — каза келдата след някое време все така взирайки се в нея — Имаш си ти онуй ситно нещичко у тебе, дето си трае. Дето си трае па гледа осталалото у тебе. Туй са Първото Зрение и Вторио Акъл дето ги имаш и дето са голема дарба, ма също и голема беля за тебе. Видиш ти и чуеш дето другите не могат, ма си винаги като некой дето на празнико седи у ъгъло с мънечко пиячка и не мое да се весели с другите. Има си го у тебе мънечкото нещо дето никогиж нема да се отпусне и да се изметне. Верно си е, верно, дека си от корено на Сара Болежкова. Довели са ми момците когото си требе.

Тифани не знаеше какво да отвърне на това, затова си премълча. Келдата я гледаше все така и очите и блещукаха, докато на Тифани не и стана неудобно.

— Защо и е на Кралицата, да взима брат ми? — попита накрая тя — И защо се е обърнала срещу мен?

— Мислиш си дека она се е обърнала срещу тебе ли?

— Да де, така си е! Джейни, да речем, още можеше да е случаност, ами конникът? Ами псетата на мрака? Ами отвличането на Уентуърт?

— Теб дири она у мислите си — потвърди келдата — И га те подири, нещо от нейнио свет минава у тоя свет. Може па само да сака да те изпита.

— Да ме изпита ли?

— Да види она колко струваш. Ти си бабаягата сега, вещицата дето пази пределите и портите. Досущ както баба ти беше, макар она никогиж не би се тъй нарекла. И я бех досега, а ей са ти го давам мойто место. Она требе да мине покрай теб ако иска власт у тая земя. Имаш си ти Първо Зрение и Втори Акъл, досущ като баба ти. Редко се види туй у големанците.

— Да нямаш предвид второ зрение? — поиска да уточни Тифани — Като при хората, които могат да виждат духове и такива неща ли?

— Епа не. Големанците се такива, че ти разпраят. Първото зрение е кога можеш види онуй дето си е наистина, а не онуй дето твойта чутура ти вика, че требе да го бъде. Второто зрение е бледо зрение, оно види само онуй дето и тъй си го чекаш. Повечето големанци се такова го имат. Чуй ме сега, оти я вече чезнем, а ти още много неща ги не найш. Да не мислиш дека има само един свет? Убава мисъл е туй за овце и за смъртни дето не сакат си отвори зъркелите. Оти истината е, дека нема толкоз звезди у небето колкото светове. Вдеваш ли? Они са насекъде, големи и ситни, току до кожата ти. Ма са насекъде , викам ти. Некои можеш ги види, некои немойш, ма си има проходи, Тиффан. Мо’e да е на рид или на дърво или на камък или на завойо на некой път или па да е мисъл у чутурата ти, ма те са насекъде покрай нас. Требе да се научиш да ги видиш, щото си одиш през тех, без да се усещаш. И некои от тех са… отровни.