Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— А птиците не възразяват ли?

— Епа не, гос’жа. Сите пилци и зверове тук знаят дека да си приятел с Нак Мак Фийгъл носи щастие.

— Така ли?

— Епа правичката да си кажем, гос’жа, они по-скоро знаят дека да не си приятел с Нак Мак Фийгъл носи нещастие.

Тифани погледна слънцето. До мръкнало оставаха още само няколко часа.

— Аз трябва да намеря входа — каза тя — Виж сега, Не-толкоз-дребен-като…

— Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок, гос’жа — поправи я търпеливо пиктсито.

— Да, да, благодаря ти. Къде е Роб Секигоопрай? Всъщност къде са всички ?

Младото пиктси я погледна малко смутено:

— Оно има мънечко обсъждане там долу, гос’жа.

— Хубава работа, ние трябва да намерим брат ми, нали? И аз съм келдата в близката околност, така ли е или да?

— Ма оно има мънечко у-слож-не-ни-я, гос’жа. Они обсъждат… ъ… тебе…

— И какво точно за мен ?

На Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок изглежда никак не му се искаше да е тук в този момент.

— Еми они обсъждат… ъ… они… — замънка той.

Тифани се прости с надеждата да разбере нещо от него. Пиктсито се червеше. А понеже беше поначало син, това даваше един неприятен лилав цвят.

— Връщам се в дупката — заяви тя — Ще ми подбутнеш ли, ако обичаш, ботушите.

Тя се промуши през сухата земя и Фийгълите се пръснаха, когато тя тупна долу.

Когато очите и привикнаха с полумрака, тя видя, че галериите отново са тъпкани с пиктсита. Някои от тях се миеха, а мнозина по някаква причина си бяха пригладили рижите коси с лой. Всичките я зяпнаха все едно ги беше заварила да вършат нещо ужасно.

— Трябва да вървим, ако искаме да проследим Кралицата. — заяви тя гледайки надолу към Роб Секигоопрай, който си миеше лицето в леген от половин орехова черупка. Вода капеше от брадата му, заплетена на плитки. Дългата му коса също беше направена на три стегнати плитки. Ако се обърнеше рязко, сигурно можеше да убие с тях някого.

— Епа убаво — рече той — ма първо има една работа, дето требе да я уредим, келда — той заусуква кърпата в ръцете си. Когато Роб Секигоопрай сучеше нещо в ръце, той беше много разтревожен.

— Е? — подкани го Тифани.

— Ъ… нема ли да сакаш чаша чай? — смени темата Роб и едно пиктси довлече с клатушкане голяма златна чаша, някога сигурно правена за някой крал.

Тифани я взе. Всъщност тя беше жадна. Откъм тълпата се чу въздишка на облекчение, когато тя отпи от чая, който се оказа всъщност доста добър.

— Гепихме си торба чай от един търговец, дето си нанкаше на пътьо — обясни Роб Секигоопрай — Бива си го, нал’ тъй? — И той приглади косата си с мокри ръце.

Чашата на Тифани спря на половината път до устата и. Може би пиктситата не осъзнаваха колко гръмко си шепнеха, защото разговорът се водеше току до ухото и.

— Леле, че си е големка она, без да кажем нищо против нея.

— Епа да, ма една келда требе да си е голема, щото нал’ найш требе да има много дечица.

— Епа верно си е, убаво нещо е голема мома, ма ха земе момъко да я гушне, че требе да бележи с тебешир доде е стигнал предишнио ден.

— И е бая млада.

— Ми нема що да има бебета още сега. Или мо’e да има не твърде много на един път, си викам я. Не повечко от десет наведнъж, а момци?

— Кривънци, момци, що ми думате бе? Она че си го избере Роб Секигоопрай, не друг. Оттука мо’еш ги чуй на големио човек горките колене как тракат!

Тифани беше израсла в чифлик. Всякакви приказки, че бебетата ги донасяли щъркели или ги намирали под храстите, не траеха дълго на село, особено ако кравата имаше някое мъчно отелване посред нощ. А тя помагаше и при агнене, където мънички ръчички бяха от голяма полза при трудни случаи. Знаеше и за какво се връзва червен тебешир на коремите на овните и защо овците с червено на гърба се знае, че ще стават майки напролет. Учудващо е колко много може да научи едно тихо и наблюдателно дете, в това число неща, които хората си мислеха, че и било рано да знае.

В другия край на залата тя зърна Фиона, която се усмихваше по начин не предвещаващ нищо добро.

— Какво става тук, Роб Секигоопрай? — попита тя подбирайки внимателно думите.

— Епа оно е… правилата на клано, нал’ найш — замънка Фийгълът — Ми ти си ни новата келда и, тъй де, значи че требе да те питаме, видиш ли, не че си мислиме нещо такова, ма, требе да те питаме мън мън мън.

И той заотстъпва припряно.

— Нещо не го схванах това — каза Тифани.

— Ми найш ли, ми ние добре се лъснахме — подхвана все тъй издалече Роб Секигоопрай — А некои момци направо си се изкъпаха у роснио гьол, нищо, че още е само май месец, а пък Голем Йън си изми подмишниците за първи път у живото си, а Прост Уили ти е накъсал китка убави цветенца.