Кристофър Паолини - Наследството

— Илфгаунит! — обяви той.

Джуджетата закрещяха одобрително и пиршеството се развихри с пълна сила.

В края на вечерта, когато всички се бяха наяли до пръсване — дори и драконите — Орик плесна с ръце и повика един слуга, който донесе ковчеже, пълно със злато и скъпоценни камъни.

— Малък знак на нашето приятелство — каза джуджешкият крал и го връчи на Ерагон.

Младият Ездач се поклони и му благодари.

После Орик отиде при Сапфира и с весели пламъчета в очите й поднесе пръстен от злато и сребро, който тя можеше да носи на всеки от ноктите на предните си лапи.

— Този пръстен е специален, защото няма да се надраска, нито ще потъмнее и докато го носиш, плячката ти няма да чува твоето приближаване.

Подаръкът достави огромно удоволствие на Сапфира. Тя накара Орик да го сложи на средния нокът на дясната й лапа и през цялата вечер Ерагон я гледаше как се любува на халката от блестящ метал.

По настояване на Орик останаха в Хедарт за през нощта. Младият Ездач се надяваше да потеглят рано на следващата сутрин, но когато небето започна да просветлява, Орик покани него, Аря и Роран на закуска. След това завързаха приказка, а по-късно отидоха да видят саловете, с които джуджетата бяха докарали Награ от планините Беор дотук. Не след дълго пак наближи време за вечеря и Орик успя да ги убеди да останат за едно последно хапване.

По време на вечерята, както и при снощния пир, джуджетата осигуриха песни и музика, а изслушването на един особено талантлив джуджешки бард отложи още повече заминаването на групата им.

— Останете още една нощ — увещаваше ги Орик. — Тъмно е и не е време за пътуване.

Ерагон хвърли поглед към пълната луна и се усмихна.

— Забравяш, че за мен не е толкова тъмно, колкото за теб. Не, трябва да вървим. Ако изчакаме още, опасявам се, че никога няма да си тръгнем.

— Тогава върви с благословията ми, братко по сърце.

Те се прегърнаха, а после Орик нареди да им доведат коне — от онези, които джуджетата държаха в Хедарт за елфите, идващи да търгуват.

Младият Ездач вдигна ръка в прощален жест към Орик. После смушка коня си и препусна напред заедно с Роран, Аря и елфите, отдалечавайки се от Хедарт по животинската пътека по южния бряг на Еда, където въздухът бе напоен със сладкия аромат на върби и тополи. Над тях драконите ги следваха, виейки се един около друг в игрив спирален танц.

Извън Хедарт Ерагон дръпна юздите на коня си и другите направиха същото, след което продължиха с по-бавен и спокоен ход, разговаряйки тихо. Младият Ездач не зачекваше никакви важни теми, нито пък Аря или Роран, защото от значение бяха не думите, а по-скоро чувството на близост, което споделяха тримата в нощта. Настроението, което ги обгръщаше, изглеждаше ценно и крехко, и те говореха по мило от обикновено, защото знаеха, че времето им заедно е на привършване и никой не искаше да го опетни с необмислена фраза.

Скоро стигнаха до върха на малък хълм и оттам съзряха „Талита“, която ги очакваше от другата му страна.

Корабът изглеждаше така, както Ерагон знаеше, че ще изглежда.

Както трябваше да изглежда.

На светлината на бледата луна той приличаше на лебед, готов да отлети от широката, бавно течаща, река и да го отнесе към незнайни простори. Елфите бяха спуснали платната му и тъканта сияеше леко. Една самотна фигура стоеше на руля, но с изключение на нея палубата беше пуста.

Наоколо мрачната равнина се простираше чак до далечния хоризонт — плашеща шир, прорязвана единствено от реката, която блестеше върху нея като ивица изкован метал.

В гърлото на Ерагон се образува буца и той вдигна качулката на наметалото, сякаш искаше да се скрие от погледите.

Те бавно се спуснаха по склона на хълма, прекосиха шепнещите треви и стигнаха до каменистия бряг край кораба. Копитата на конете чаткаха силно и остро по камъните.

Там Ерагон слезе от седлото, както и останалите. Без някой да им заповяда, елфите се строиха в шпалир между тях и кораба, забиха дръжките на копията си в земята и застинаха като статуи.

Младият Ездач ги огледа и буцата в гърлото му нарасна дотолкова, че му беше трудно да диша.

— Сега е моментът — каза Сапфира и той знаеше, че е права.

Ерагон отвърза ковчежето със злато и скъпоценни камъни от седлото на коня си и го занесе на Роран.

— Значи тук се разделяме — каза братовчед му.

Младежът кимна.

— Дръж — каза той, подавайки ковчежето на Роран. — Трябва да вземеш това. Ти можеш да го употребиш по-добре от мен… Използвай го, за да построиш замъка си.