Кристофър Паолини - Наследството

На четвъртия ден, след като бе научил всичко възможно от четивата си, младият Ездач отиде при Аря и представи на нея и на съветниците й своя план. Беше му нужен почти цял ден, за да ги убеди, че това, което си е наумил, е необходимо, и нещо повече, че ще работи.

Когато най-сетне успя, отидоха да вечерят. Докато над земята започваше да се спуска здрач, се събраха на поляната около дървото Меноа: той, Сапфира и Фирнен, Аря, трийсет от най-старите и най-опитни елфически заклинатели, Глаедр и другите Елдунари, които Ерагон и Сапфира бяха донесли със себе си, и двете надзирателки, елфите Идуна и Нея, които бяха живото въплъщение на договора между драконите и Ездачите.

Надзирателките се съблякоха в съответствие с древните ритуали и Ерагон и останалите запяха. Докато те пееха, Идуна и Нея танцуваха, движейки се, така че татуираните по тях дракони сякаш се превърнаха в едно създание.

В разгара на песента драконът заблестя, отвори челюсти, разпери крила и се хвърли напред, отделяйки се от кожата на елфите. Издигна се над поляната, докато само опашката му остана да докосва преплетените тела на надзирателките.

Младият Ездач повика сияйното създание и когато привлече вниманието му, му обясни какво иска и го попита дали драконите са съгласни.

— Прави каквото сметнеш за добре, Кралеубиецо — отговори призрачното създание. — Ако то ще помогне за осигуряването на мир в цяла Алагезия, ние не възразяваме.

Тогава Ерагон зачете от една от книгите на Ездачите и изрече наум името на древния език. Присъстващите елфи и дракони му дадоха силата на телата си и енергията им потече през него, бушувайки като великанска буря. Като черпеше от нея, младият Ездач направи заклинанието, което бе усъвършенствал в продължение на дни — заклинание, каквото не е било правено от стотици години; чародейство, наподобяващо великите стари магии, просмукани във вените на земята и костите на планините. С него той дръзваше да стори нещо, което е било правено само веднъж преди.

С него Ерагон изкова нов договор между драконите и Ездачите. Този договор обвързваше не само елфите и хората с драконите, а и джуджетата, и ургалите, давайки възможност на всеки от тях да стане Ездач.

Докато изричаше последните думи на могъщото заклинание, с които го затвърждаваше, сякаш тръпка пробяга през въздуха и земята. Той изпита чувството, че всичко около тях, а може би и всичко на света, бе помръднало лекичко. Заклинанието изтощи него, Сапфира и другите дракони, но след като бе завършено, го обзе въодушевление и младият Ездач разбра, че е сторил голямо добро, може би най-голямото в целия му живот.

Аря настоя да устроят още един пир, за да отбележат събитието. Колкото и да бе уморен, Ерагон се включи в него с добро настроение, щастлив, че може да се наслади на нейната компания, както и на тази на Роран, Катрина и Измира.

По средата на празненството обаче храната и музиката му дойдоха прекалено много, той се извини и стана от масата, където седяха два мата с Аря.

— Добре ли си? — попита го Сапфира, като му хвърли един поглед от мястото си до Фирнен.

Той й се усмихна през поляната.

— Просто имам нужда от малко тишина. Ще се върна скоро.

Измъкна се и тръгна бавно между боровете, вдишвайки дълбоко хладния нощен въздух.

На стотина стъпки от масите видя висок и слаб елф, седнал на един голям корен с гръб към близкото празненство. Ерагон свърна от пътя си, за да не го смущава, но докато го правеше, зърна лицето на елфа.

Това изобщо не беше елф, а касапинът Слоун.

Младият Ездач спря, изненадан. След всичко, което се бе случило, той бе забравил, че Слоун — бащата на Катрина — е в Елесмера. Поколеба се за миг, чудейки се какво да прави, а после с тихи стъпки се приближи към него.

Както и последния път, когато го бе видял, Слоун носеше тънка черна ивица плат, вързана около главата си, която покриваше празните му очни кухини. Изпод плата се процеждаха сълзи, челото му бе набръчкано, а мършавите му ръце — стиснати.

Касапинът явно чу приближаването на Ерагон, защото обърна глава към него и попита:

— Кой е там? Ти ли си, Адаре? Казах ти, че нямам нужда от помощ! — Думите му бяха горчиви и гневни, но в тях имаше и мъка, каквато младежът не бе чувал у него преди.

— Това съм аз, Ерагон — отвърна той.

Слоун се вцепени, сякаш го бяха докоснали с нажежено желязо.

— Ти! Да не си дошъл да злорадстваш над моето нещастие?

— Не, разбира се, че не — отговори Ерагон, ужасен от тази мисъл, и приклекна на няколко стъпки от касапина.