Кристофър Паолини - Наследството

— Значи сте съгласни? — попита младият Ездач.

— Да.

Гарцвог поспря, а после, говорейки от свое име, както предположи Ерагон, каза:

— Огнени мечо, не знаеш какво означава това за моя народ. Вечно ще ти бъдем задължени.

— Нищо не ми дължите — отвърна Ерагон. — Искам само да предотвратя войната помежду ни.

Той продължи да разговаря с Херндал още известно време, обсъждайки някои подробности. После двамата със Сапфира се сбогуваха с ургалите и продължиха пътуването си към Вроенгард.

Когато грубо изработените колиби на селото се смалиха зад тях, Сапфира рече:

— От тях ще излязат добри Ездачи.

— Надявам се, че си права.

Останалата част от полета им до Вроенгард мина без произшествия. Не срещнаха бури над морето; единствените облаци по пътя им бяха рехави и не представляваха заплаха нито за тях, нито за чайките, с които деляха небето.

Сапфира кацна на Вроенгард до същата порутена сграда, където се бяха подслонили при първото си идване. Изчака там, а Ерагон влезе в гората и заскита сред тъмните, покрити с лишеи дървета, докато не откри няколко от сенчестите птици, които бе срещнал предния път, а след тях и туфа мъх, населена с подскачащите личинки, които Насуада му бе казала, че Галбаторикс наричал ларви копачи. С помощта на името на всички имена той даде и на двата вида животни подходящо название на древния език. Сенчестите птици нарече сундаврблака, а ларвите копачи — илгратр. Второто име му се стори забавно по един мрачен начин, защото означаваше силен глад.

Доволен, младият Ездач се върна при Сапфира и двамата прекараха нощта в отдих и разговори с Глаедр и другите Елдунари.

Призори отидоха до Скалата на Кутиан. Изрекоха истинските си имена и гравираните врати в обраслата с мъх канара се отвориха, след което Ерагон, Сапфира и Елдунари се спуснаха в хранилището долу. В тази дълбока пещера, озарена от езерото от разтопен камък, лежащо в недрата на връх Еролас, пазителят на яйцата Куарок им помогна да сложат всяко от тях в отделно ковчеже. После струпаха ковчежетата близо до средата на залата, заедно с петте Елдунари, които бяха останали, за да пазят яйцата.

С помощта на Умарот младият Ездач направи същото заклинание като миналия път, скривайки яйцата и истинските сърца в пространствен джоб, който висеше зад Сапфира, на място, където нито тя, нито той можеха да го докоснат.

Куарок напусна хранилището заедно с тях. Металните крака на мъжа с драконовата глава кънтяха силно по пода на тунела, докато вървеше към повърхността.

Щом се озоваха навън, Сапфира хвана Куарок между ноктите си, защото бе прекалено голям и тежък, за да седи удобно на гърба й, и излетя, издигайки се над кръглата долина, лежаща в сърцето на Вроенгард.

Прелетя над морето, тъмно и блестящо, а после и над Гръбнака, чиито върхове приличаха на остриета от лед и сняг, а проломите между тях — на реки от сянка. Отклони се на север и мина над долината Паланкар, за да могат двамата с Ерагон да хвърлят последен поглед на дома от детството си, пък макар и отвисоко, а оттам през Фундорския залив, нашарен с разпенени вълни, които приличаха на множество редящи се една подир друга планини. Сеунон със заострените си многослойни покриви и скулптури на драконови глави бе следващата точка от пътешествието им, а скоро след това се появиха покрайнини те на Ду Велденварден, обрасли с високи и силни борове.

Те прекарваха нощите на лагер край поточета и езерца. Светлината на огъня се отразяваше в лъскавото метално тяло на Куарок, докато около тях ехтеше хорът на жабите и насекомите. Често чуваха в далечината воя на ловуващи вълци.

Щом стигна до Ду Велденварден, Сапфира летя около час към центъра на голямата гора, след което бе спряна от защитните заклинания на елфите. Трябваше да кацне и да мине пеш през невидимата магическа преграда, а Куарок крачеше до нея. После полетяха отново.

Левга след левга отминаваха под тях, без кой знае какво разнообразие в пейзажа, освен групички широколистни дървета — дъбове, брястове, брези, трепетлики и клюмнали върби, които често ограждаха реките и потоците. Прелетяха над една планина, чието име Ерагон бе забравил, и елфическия град Осилон, а после над непроходими гори от борове — всеки от тях уникален и все пак почти еднакъв с неизброимите си братя.

Накрая, в късната вечер, когато и луната, и слънцето висяха ниско над противоположните хоризонти, драконката пристигна в Елесмера.

Снижи се плавно и кацна сред живите сгради на най-големия и горд град на елфите.