Кристофър Паолини - Наследството

— Ще прощаваш, ако не ти повярвам. Често е трудно да се каже дали се опитваш да помогнеш на някого, или да го нараниш.

— Това зависи от гледната ти точка.

Горната устна на Слоун се изви.

— Е, на това му се вика лукав елфически отговор.

Зад него елфите подеха нова песен в съпровод на лютня и кавал и откъм празненството до тях долетя бурен смях.

Касапинът посочи с брадичка през рамо.

— Чувам я. — Нови сълзи потекоха изпод ивицата плат. — Чувам я, но не мога да я видя. А твоето проклето заклинание не ми дава да говоря с нея.

Ерагон запази мълчание, защото не знаеше какво да каже.

Слоун облегна глава на корена и адамовата ябълка му заподскача.

— Елфите ми казват, че детето, Измира, е силно и здраво.

— Така е. Тя е най-силното и гръмогласно бебе, което познавам. Ще стане страхотна жена.

— Това е хубаво.

— А ти как прекарваш дните си? Продължаваш ли да се занимаваш с дърворезба?

— Елфите те държат в течение на моите дела, а? — Докато младият Ездач се опитваше да реши как да отговори — не искаше Слоун да знае, че вече го е посещавал веднъж — касапинът каза: — Предполагах го. Как мислиш, че прекарвам дните си? Прекарвам ги в мрак, както през цялото време от Хелгринд насам, и няма какво друго да правя, освен да седя и да си клатя краката, докато елфите ми досаждат за това и за онова и не ми дават нито миг покой!

Зад тях отново отекна смях. В него Ерагон различи гласа на Катрина.

Свирепа гримаса изкриви лицето на Слоун.

— А сега трябваше да доведеш и нея в Елесмера. Не ти стигаше само да ме пратиш в изгнание, а? Не, трябва да ме измъчваш със знанието, че единственото ми дете и внуче са тук и че никога няма да мога да ги видя, камо ли да се срещна с тях. — Слоун се озъби и изглеждаше така, сякаш може да се хвърли към младия Ездач. — Такова безсърдечно копеле си!

— Имам прекалено много сърца — каза Ерагон, макар да знаеше, че касапинът няма да разбере.

— Пфу!

Младият Ездач се поколеба. Изглеждаше по-милостиво да остави Слоун да си мисли, че е искал да го нарани, отколкото да му каже, че болката му се дължи просто на разсеяността на Ерагон.

Касапинът извърна глава и още сълзи потекоха по бузите му.

— Върви си — каза той. — Остави ме. И никога повече не ме безпокой, Ерагон, иначе кълна ти се, единият от нас ще умре.

Младият Ездач се загледа в игличките на земята, после се изправи и се взря в Слоун. Не му се искаше да си тръгва. Това, което бе причинил на касапина, довеждайки Катрина в Елесмера, беше грешно и жестоко. Измъчваше го вина, която растеше с всяка изминала секунда, докато накрая той не стигна до решение и спокойствието му се върна.

Ерагон зашепна тихичко, използвайки името на древния език, за да промени заклинанията, които бе наложил върху Слоун. Това му отне повече от минута и когато наближи края на напевите си, касапинът процеди през зъби:

— Престани с проклетото си мърморене, Ерагон, и изчезвай. Остави ме, мътните те взели! Остави ме!

Младежът обаче не си тръгна, а започна ново заклинание. Почерпи от знанията на Елдунари и на Ездачите, с които са били свързани много от по-старите дракони, и запя магия, която подхранваше, отглеждаше и възстановяваше онова, което някога е било. Задачата бе трудна, но сега уменията на Ерагон бяха по-големи отпреди и той можеше да извърши каквото искаше.

Докато пееше, Слоун трепна, а после почна да ругае и да се чеше с две ръце по бузите и челото, сякаш го бе обхванал сърбеж.

— Проклет да си! Какво правиш с мен?

Младият Ездач довърши напева си, приклекна отново и внимателно махна ивицата плат от главата на касапина. Щом усети какво става, Слоун изсъска и посегна да го спре, но бе прекалено бавен и ръцете му уловиха само празния въздух.

— И достойнството ли искаш да ми отнемеш? — попита той с омраза в гласа.

— Не — отвърна Ерагон. — Ще ти го върна. Отвори очи.

Касапинът се поколеба.

— Не. Не мога. Опитваш се да ме изиграеш.

— Кога съм го правил? Отвори очи, Слоун, и погледни дъщеря си и внучката си.

Касапинът затрепери, а после бавно, съвсем бавно клепачите му запълзяха нагоре, разкривайки вместо празни кухини чифт блестящи очи. За разлика от онези, с които беше роден, новите му очи бяха сини като небето по пладне и поразително ярки.

Той премигна, а зениците му се свиха, приспособявайки се към оскъдната светлина в гората. После Слоун рипна на крака и се обърна, за да се взре над стърчащите корени към празненството, вихрещо се зад дърветата. Сиянието на елфическите фенери без пламък озари лицето му с топла светлина и на нея той изглеждаше преливащ от живот и щастие. Физиономията му се бе преобразила по удивителен начин; Ерагон усети сълзи в очите си, докато гледаше по-възрастния мъж.