Майкъл Скот - Вещерът

от първите, съживени от неговата аура в изоставения град на Земните господари.

Черно небитие разцъфтя зад фигурата и кафявата кал придоби цвят на сол, докато

създанието се разсипваше в нищото.

– Простете ми – помоли още веднъж Прометей, но вече и последният от Първата

раса, расата, която той бе дарил с неестествен живот, бе изчезнал и всяка следа

от съществуването им бе заличена.

Вътрешността на колата грейна от аурата на Древния и мънички пламъчета

затанцуваха по металната повърхност. Горящите върхове на пръстите му оставиха

дълбоки отпечатъци върху огледалото за задно виждане, когато го наклони, за да

погледне към двете фигури на задната седалка.

– Скатах бе права – изръмжа той. – Тя винаги е казвала, че смъртта и

разрушението следват Никола Фламел по петите.

Глава шеста

– Върви спокойно, не тичай – заповяда Нитен. Железните му пръсти се впиха в

рамото на Софи и я накараха да спре.

Тя се изтръгна от него.

– Трябва да...

– Трябва да не привличаме вниманието – каза спокойно слабият японец. – Скрий

камшика под палтото си.

Софи Нюман не бе осъзнала, че още държи в дясната си ръка сребристо-черния

кожен камшик на Пернел. Нави го и го пъхна под лявата си мишница.

– Огледай се – продължи Нитен. – Какво виждаш?

Софи се обърна. Стояха в подножието на Телеграфния хълм. Мазен черен дим,

нашарен с танцуващи пламъци, се издигаше високо в небето. Виеха сирени,

бибипкаха клаксони, а навсякъде около тях хората се бутаха да видят огъня,

поглъщащ една от елегантните сгради точно под кулата Койт.

– Виждам огън... дим...

Откъм сградата се чу глухо бумтене и парчета стъкло и зидария се посипаха

върху червено-белия микробус фолксваген, паркиран отпред. Всички прозорци от

дясната му страна бяха станали на сол. Сянка на тревога премина по обикновено

безстрастното лице на Нитен.

– Гледай хората – каза той. – Един воин трябва да усеща обкръжението си.

Софи се взря в лицата.

– Всички гледат пожара – каза тя тихо.

– Точно така – съгласи се Нитен. – И ние трябва да правим същото, ако искаме

да се слеем с тълпата. Обърни се и гледай.

– Но Джош...

– Джош си отиде.

Софи понечи да поклати глава.

– Обърни се и гледай – настоя Нитен. – Ако те арестуват, няма да си в състояние

да помогнеш на брат си.

Момичето се обърна и впери очи в огъня. Нитен беше прав, но тя имаше

чувството, че не е редно да стои на едно място, вместо да гони брат си. Всяка

секунда бавене означаваше, че Джош се отдалечава все повече и повече от нея.

Образът на горящата сграда се накъса и изчезна, когато очите £ се напълниха със

сълзи. Тя замига и ги изтри с длани, оставяйки ивици черни сажди по бузите си.

Мирисът на горяща гума и противният дъх на масло и обгорен метал се смесваха с

други зловония и се носеха над събиращата се тълпа, карайки всички да отстъпят.

Нитен и Софи последваха примера им.

Джош си отиде.

Софи се помъчи да осмисли думите, но това бе почти невъзможно. Брат £ я бе

изоставил. Само преди минути се намираше достатъчно близо, за да го докосне, но

когато се бе опитала да му помогне, той се бе извърнал от нея, с изписани на

лицето му ужас и отвращение, и бе последвал Дий и Вирджиния Деър.

Джош си отиде.

Заля я чувство на пълно отчаяние; стомахът £ се разбунтува, заболя я

гърлото.Нейният близнак, малкото £ братче, бе направил онова, което се бе заклел

да не прави никога: беше я изоставил. Сълзите рукнаха и силни хълцания

разтърсиха тялото £, оставяйки я без дъх.

– Ще привлечеш внимание – каза тихо Нитен. Пристъпи по-близо до Софи и нежно

докосна с пръсти ръката £. В миг я обгърна ароматният дървесен дъх на богат

зелен чай и я заля спокойствие. – Трябва да бъдеш храбра, Софи. Силните

оцеляват, но храбрите побеждават.

Момичето си пое дълбоко дъх и се втренчи в кафявите очи на Нитен. Изведнъж

потресено осъзна, че те са пълни с непролети сълзи. Майстора на меча премигна и

синкавата течност се изтърколи по бузите му.

– Ти не си единствената, изгубила скъп човек днес – продължи тихо Нитен. –

Познавах Ифа от повече от четиристотин години. Тя беше... – Той направи пауза и

лицето му омекна. – Тя беше вбесяваща, възмутителна, нахална, егоистична и

надменна... и ми бе много, много скъпа. – Синьо-зелен дим се виеше от горящата

сграда и се носеше през тълпата.

Софи гледаше как зяпачите се извръщат от дима и кашлят, когато той навлезе в