Майкъл Скот - Вещерът

гърлата им. Повечето почваха да плачат, когато пушекът и пепелта залютяваха в

очите им. Сълзите на Нитен останаха незабелязани.

– Ти си я обичал – прошепна Софи.

Главата му помръдна в съвсем леко кимване.

– Тя също ме обичаше по свой си начин, макар че никога не би го признала. –

Пръстите на Майстора на меча се стегнаха върху ръката на момичето и когато

заговори, беше на прецизния и елегантен японски от неговата младост. – Но тя не е

мъртва – рече той яростно. – Дори Архонтката не би могла да убие Ифа от

Сенките. Преди два века тя с лекота си проби път през Сенкоцарството на

Дзигоку5, когато бях отвлечен от слугите на Шинигами, Бога на смъртта. Тя ме

откри, и аз ще я открия. – Той помълча и добави: – Също както ти ще откриеш и

спасиш брат си.

Софи кимна. Щеше да намери Джош и да го спаси, независимо от всичко.

– Да, така е. Какво трябва да направя? – попита тя, без да се усети, че отговаря

на съвършен японски.

– Последвай ме – каза Нитен и се запромъква през бързо оредяващата тълпа

надолу по булеварда към Ломбард Стрийт.

Софи се затича след него, като гледаше да не изостава. Не искаше да го изгуби в

тълпата. Нитен се движеше с лекота сред туристите и зяпачите, без дори да ги

докосва.

– Къде отиваме? – Тя трябваше да вика, за да бъде чута през шума на

събиращите се пожарни и полицейските сирени.

– Да видим Цагаглалал6.

– Цагаглалал – повтори момичето и името задейства спомените на Вещицата от

Ендор. – Тази, която наблюдава.

5Адът в японската митология. – Б. пр.

6Персонаж от индианските митове. – Б. пр.

Глава седма

– Запази гнева си за онези, които го заслужават – тросна се Пернел Фламел. –

Съпругът ми не е виновен.

– Той е катализаторът – рече Прометей.

– Неговата роля винаги е била такава. – Пернел седеше на задната седалка на

колата, а Никола бе проснат до нея. Тя галеше челото на съпруга си. Алхимика се

намираше в несвяст, кожата му бе пепелява, а бузите му бяха нашарени със

спукани вени и пурпурни петна. Торбичките под очите му имаха цвят на синина и

всеки път, когато ръката £ поглаждаше темето му, под пръстите £ се отделяха

къси косъмчета. Никола лежеше неподвижно, дишането му бе толкова леко, че

едвам се долавяше. Единственият начин Вълшебницата да разбере, че е още жив,

бе да допре пръсти до шията му и да усети слабия пулс.

Никола умираше и тя чувстваше...

Тя чувстваше...

Пернел поклати глава; не бе сигурна какво изпитва. Беше срещнала този мъж и се

бе влюбила в него в средата на четиринайсети век в Париж. Бяха се оженили на

осемнайсети август 1350-а и тя вероятно можеше да преброи на пръстите на

едната си ръка месеците, през които са били разделени в последвалите столетия.

Пернел беше десет години по-възрастна от Никола и той не бе първият £ съпруг,

макар че едва след сто години брак му каза, че е вдовица.

Беше го обикнала в мига, в който го срещна, и все още го обичаше, така че със

сигурност би трябвало да се чувства по... със сигурност би трябвало да се чувства

по-разстроена... ядосана... натъжена, че той умира.

Но не чувстваше това.

Чувстваше... облекчение.

Кимна несъзнателно. Изпитваше облекчение, че всичко свършва.

Книжарят, който бе станал алхимик – почти случайно, – я бе научил на изумителни

неща и £ бе показал чудеса. Бяха пътували из този свят и съседните Сенкоцарства.

Заедно се бяха сражавали с чудовища и твари, които не би трябвало да

съществуват извън кошмарите. И макар че си бяха създали много приятели –

човеци и безсмъртни, някои Древни и дори неколцина Потомци, – горчивият опит ги

бе научил, че могат да разчитат само един на друг. Можеха да имат пълно доверие

само един на друг. Пръстите на Пернел нежно проследиха очертанията на скулите и

челюстта на съпруга £. Ако той умреше сега, щеше да умре в обятията £ и фактът,

че тя нямаше да живее много след него, я утешаваше донякъде, защото след

повече от шестстотин години заедно тя не мислеше, че би понесла живота без

Никола. Но той все още не можеше да умре – тя не би го позволила, би направила

всичко по силите си, за да го опази жив.

– Извинявай – каза внезапно Прометей.

– Няма за какво да се извиняваш – отвърна Пернел. – Скатах бе права: смъртта и

разрухата са ни следвали през вековете. Хора са умирали заради нас – умирали

са, за да ни спасят, да ни предпазят; умирали са, защото ни познават. – Лицето £