Майкъл Скот - Вещерът

Господарят ти на нищо ли не те е научил?

Били килна глава на една страна.

– Май не. – После добави тихо, почти срамежливо: – Мислиш ли, че ти ще можеш

да ме научиш?

Италианският безсмъртен погледна изненадано американеца.

– Да те науча?

Били се размърда неловко.

– Е, живял си доста. Ти си... ами, от Средновековието. Това си е сериозна

възраст.

– Благодаря.

– А и вие, европейците, всичките сте били обучавани от древните си господари...

– Твоят господар, Кетца... Кеца...

– Кетцалкоатъл – довърши Били.

– Той е също толкова стар като моя господар. Кетац... Кецта...

– Наричай го Кукулкан.

– Кукулкан е Древен с огромна мощ. Ти го чу: бил е на Дану Талис при потъването

му. Може да те научи на чудеса. На много, много повече, отколкото бих могъл да те

науча някога аз.

Били пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и изведнъж заприлича на

много по-млад, отколкото беше.

– Е, за да бъда напълно честен, той никога не ме е учил на нищо. Аз му спасих

живота и за награда той ме направи безсмъртен. После не мисля, че го виждах през

следващите петдесет години. Всичко, което съм научил за Древните и собственото

си безсмъртие, съм го открил сам, попадайки на разни неща тук и там.

Макиавели кимна.

– Моят път не бе много по-различен. Господарят ми ме остави да се занимавам

със собствените си кроежи в продължение на половин век. Но със сигурност

проучванията ти са те отвели до други безсмъртни, нали?

– Не много и не задълго. – Хлапето се ухили. – Дори не осъзнавах, че съм

безсмъртен до деня, в който не паднах от коня си на една пътека в Сиера Мадре и

не се изтърколих в един каньон. По целия път надолу слушах как костите ми се

трошат. После лежах на дъното на онази пропаст, гледах как пурпурночервен дим

се издига от кожата ми и усещах как костите ми пукат и се наместват отново. Видях

как раните ми зарастват и кожата ми заздравява, без да остава дори белег.

Единственото доказателство, че съм паднал по планински склон, бе, че дрехите ми

бяха станали на парцали.

– Аурата ти те е изцерила.

– Тогава не знаех как се нарича. – Били вдигна ръка и струйки от

пурпурночервената му аура се заизвиваха от пръстите му. – Но след тази случка

започнах да виждам аурите около хората. Научих се да различавам добрите от

лошите, силните от слабите, здравите от болните, само като гледам цветовете

около телата им.

– Мисля, че някога всички хора са притежавали тази способност.

– А после един ден бях в Дедууд, Южна Дакота, и видях една изумително силна

аура – стоманеносива – около някакъв мъж, който се качваше на влака. Нямах

представа кой е, но изтичах и потропах на прозореца на купето. И когато той ме

погледна, видях как очите му – също така сиви като аурата му – се разширяват, и

моментално разбрах, че той може да види цвета около мен. Разбрах, че не съм

единствен, че има и други безсмъртни.

– Разбра ли някога кой е този човек?

– Един век по-късно го срещнах пак: беше Даниъл Буун7.

Макиавели кимна.

– Чувал съм името му в списъка на американските безсмъртни.

– А моето име има ли го в този списък?

– Не – каза Макиавели.

– Не съм сигурен дали трябва да се обидя, или да се радвам.

– Има една стара келтска поговорка, която много обичам: „По-добре е да живееш,

без законът да знае за теб“.

Били кимна.

– Харесва ми!

– Все пак господарят е длъжен да обучи своя слуга – продължи Макиавели. –

Кукулкан е трябвало да го стори.

Били отново сви рамене.

– Е, грешката не е само негова. Винаги съм имал малък проблем с подчинението.

Това ме забърка в неприятности като млад и продължавам да го правя цял живот.

Така и не успях да го преодолея. Черния ястреб ме обучи – имам предвид, когато

не се опитваше да ме убие. От него усвоих малкото, което знам. – Били помълча за

миг и добави: – Има толкова неща, за които само съм чувал или съм чел. Толкова

неща, които искам да видя. – Той отново помълча, а после каза тихо: – Искам да

видя всички Сенкоцарства.

– Има някои, в които не би желал да отидеш – отвърна механично Макиавели.

– Но пак остават много, които ми се иска да видя.

– Някои са чудесни – съгласи се италианецът.

– Бих могъл да науча много от теб – рече Били. – А може би и аз самият да те

науча на нещичко в замяна.

– Възможно е. Само че – добави Макиавели – от доста време не съм си вземал

ученик.