Майкъл Скот - Вещерът

виковете, звуците на битката, трясъка на метал, мириса на древна магия. Помня, че

имаше огън в небето... а после светът се разцепи и морето нахлу с рев.

– Той е бил там.

– Онова беше Последната битка, Вълшебнице. Всички бяха там.

Пернел се облегна в седалката.

– Когато го срещнах за първи път, бях почти дете. Попитах го за името му. Каза,

че го наричат Маретю – рече тя тихо.

– Това не е име. Прозвище е: означава смърт . Но може да означава също и мъж

– каза Древния, превеждайки старата дума.

– Мислех, че е Древен...

Прометей се намръщи, изненадан от внезапно появилите се късчета от спомени.

Пръстите му се впиха в облегалката.

– Маретю – промърмори той и кимна. – Смърт.

– Помниш ли го?

Той поклати глава.

– Сенки на спомени. Маретю не бе един от нас. Не беше нито Древен, нито

Потомък, нито пък Архонт или Предтеча. Той беше – и още е – нещо повече и по-

малко от всички нас. На мен ми се струва, че е човек. – Прометей се извърна и

отпусна големите си ръце върху волана. – Къде искаш да отидеш, Вълшебнице?

– Закарай ме при Цагаглалал.

Глава осма

– Боже, как смърди тук долу! – Били Хлапето кихна силно. – Ама наистина

смърди! – Притисна с длани насълзените си очи и кихна отново.

– Всъщност не е чак толкова зле. Помирисвал съм и по-лоши неща – каза тихо

Николо Макиавели.

Двамата стояха в един тунел дълбоко под затвора Алкатраз. От ниския таван

капеше вода и малки вълнички се плискаха около глезените им. Въздухът вонеше

на гниеща риба и водорасли, примесени с острия мирис на птичи курешки и

прилепово гуано. Единствената светлина идеше от отвора високо над главите им,

яркосин правоъгълник сред чернотата.

Високият елегантен мъж в прашния костюм си пое дълбоко дъх.

– Всъщност напомня ми за дома.

– За дома ли? – Били се закашля. Извади шарена червена кърпа от задния джоб

на джинсите си и я върза върху устата и носа си. – Да не би домът ти да смърди

като тоалетна на диви животни?

Зъбите на Макиавели проблеснаха в мимолетна усмивка.

– Е, Рим и Венеция – ах, сладката Венеция – през петнайсети-шестнайсети век си

бяха миризливи... макар и не толкова като Париж през осемнайсети век или Лондон

в средата на деветнайсети. Бях там през 1858-а: въздухът бе толкова зловонен, че

не можеше да се диша. Наричаха го Голямата смрад .

– Не мога да кажа, че това ми допада – рече Били. – Аз харесвам свежия въздух,

и то в големи количества. – Той щракна с пръсти и вонящият въздух се изпълни с

екзотичния аромат на червен пипер. Ефирна струйка тъмночервен дим се уви около

краищата на пръстите му, а после от дланите му се издигна кълбо от прозрачен

червен огън, което се залюля на височината на главата. Подскачаше и се рееше

като сапунен мехур, тласкан от соления морски въздух, който свиреше в тунела. –

Един шаман на апачите ме научи на това – каза гордо Били. – Не е зле, а?

– Никак не е зле. – Макиавели събра длани и миризмата на аурата на Били бе

пометена от силна змийска воня. Лумна ярка бяла светлина, която огря тунела и

всяка неравност на релефа се открои ясно. Червеният мехур се пукна. – А моят

господар Атон ме научи на това – каза италианецът.

Били Хлапето бързо потърка ръце и нишки от пурпурночервената му аура

закапаха във водата около глезените му.

– Хубаво е – призна той с приглушен от кърпата глас.

Макиавели хвърли кос поглед към младежа.

– С тази кърпа приличаш на бандит.

– Мисля, че ми приляга.

Двамата мъже, единият в съсипан костюм и скъпи италиански обувки, а другият в

джинси и износени ботуши, зацапаха по коридора. Бялата светлина ги последва и

червенооки плъхове се разбягаха пред нея, за да се скрият в тъмното.

– Мразя плъхове- промърмори Били.

– В някои случаи могат да са полезни – каза тихо Макиавели. – От тях излизат

чудесни шпиони.

– Шпиони ли? – Били Хлапето се спря. Изглеждаше объркан. – Шпиони?

Италианецът бе продължил напред, но сега също спря и се обърна към Били.

– Никога ли не си гледал през очите на някое животно?

– Не. Една шаманка от племето навахо ми разправяше, че можела да гледа през

очите на орел, но не бях съвсем сигурен дали да £ вярвам, докато веднъж не ми

каза, че на петдесет километра един шериф събира потеря за мен. Каза, че ще са

им нужни два дена да ме намерят. И след два дена наистина ме намериха.

– Да пращаш волята си в някое животно – или даже човек – е доста просто нещо.