Майкъл Скот - Вещерът

вятър разпръсна пепелта, издигайки я високо във въздуха. Тя се сипеше по

дървета и треви, които вече губеха форма и очертания, и ги обагряше в цвета на

пергамент; цялата растителност избледняваше до жълтеникавото на крехка кост,

преди да се разпадне на тебеширено сив прах.

А когато изчезна и последният помен от цвят, оттенъците на сивото започнаха да

изсветляват и хоризонтът се натроши на милион блещукащи прашинки, които

падаха като мръсен сняг, оставяйки след себе си само плътна, непрогледна

чернота.

Джипът подскачаше по тесен крайбрежен път, моторът му виеше, колелата му се

въртяха, търсейки сцепление с бързо избледняващата земя. В колата миришеше

силно на анасон и аурата на Древния грееше около него яркочервена и толкова

гореща, че обгаряше седалките и разтапяше покрива над главата му. Той отчаяно

се мъчеше да задържи Сенкоцарството си достатъчно дълго, за да се добере с

колата до Пойнт Рейес в земното Сенкоцарство. Но това бе обречена битка;

светът, създаден от него преди хилядолетия, умираше, връщайки се към своето

неготово състояние.

Събитията от последните часове бяха изтощили Прометей, а кристалният череп,

който Древния бе използвал, за да помогне на двамата Фламел да проследят

Джош до Сан Франциско, бе изсмукал енергията му като вампир. Той знаеше колко

е опасен черепът – сестра му Зефания достатъчно често го бе предупреждавала

за това, – но все пак избра да помогне на Алхимика и жена му. Прометей винаги бе

вземал страната на човеците.

Ето защо сложи ръце върху древния предмет и използва силите му... и в резултат

на това черепът изсмука спомените му и пирува с аурата му. Сега той бе слаб,

ужасно слаб и знаеше, че го грози реалната опасност да бъде погълнат от

собствената си аура, да се превърне в огън и пепел. Само за няколко часа

червената коса на Древния бе станала снежнобяла и дори яркозелените му очи

бяха избледнели.

Намираше се близо, толкова близо до границата на своя свят... но още докато

тази мисъл се оформяше, плътна сива мъгла обгърна колата.

Прометей се сепна и едва не изкара джипа от тесния път. За миг си помисли, че

разпадането на Сенкоцарството го е застигнало; после вдиша хладния въздух с

дъх на сол и осъзна, че това е просто естествената морска мъгла, която често

плъзваше над Пойнт Рейес в земното Сенкоцарство. Понякога тя се просмукваше

от единия свят в другия. Това бе още един знак, че е близо до границата на

Сенкоцарството си.

Изведнъж от мъглата изникнаха смътно човешки фигури, сенки в полумрака,

наредени покрай последната отсечка на пътя.

– Децата ми – прошепна Прометей. Това бяха останките от Първите хора. В една

далечна епоха, в Безименния град на ръба на света, пламтящата аура на Древния

бе вдъхнала искрица живот на мъртвата глина. Тромавите глинени създания бяха

станали Първите хора: и макар да приличаха на чудовища, не бяха такива. Не

приличаха на нищо, което светът някога е виждал. Създадени от кал, зле

оформени, с голи глави, които бяха твърде едри за тънките им шии, и гладки

недовършени лица, само с леки вдлъбнатини там, където би трябвало да се

намират устата и очите им, те бяха последвали Прометей през Сенкоцарствата,

оставяйки след себе си митове, легенди и ужас. Бяха оцелели в продължение на

хилядолетия. Сега оставаха само шепа от тях, скитащи из Сенкоцарството на

Прометей и търсещи живота и светлината на аурите. Звукът от двигателя на колата

ги бе привлякъл и сега, подобно на цветя, следящи слънцето, лицата им се

обръщаха към богатата гозба от аури в джипа – и особено познатия мирис на

анасон, източника на вечния им живот.

Но без титаничната воля на Древния, която да пази света и обитателите му живи,

калната им кожа се пукаше и парчета от нея започнаха да се отлюспват,

разпадайки се на прах, преди да стигнат до земята. Гледайки как последните Първи

хора се разтварят в нищото, Прометей зарида; кървавочервени сълзи потекоха от

ъгълчетата на очите му.

– Простете ми – прошепна той на древния език на Дану Талис.

Едно от калните създания излезе на пътя точно зад колата и вдигна неестествено

дългата си ръка в жест, който можеше да е поздрав или сбогуване. Древния

наклони страничното огледало, така че да наблюдава фигурата. Той никога не им

бе дал имена, но познаваше това създание по белезите на гърдите му. То бе едно