Джос Стърлинг - Скай

* * *

Не вярвах на поведението му на поправило се лошо момче, но Зед очевидно нямаше намерение да се отказва. В понеделник след часовете той ме чакаше до колата на Тина.

— Здравей, Т ина. Как си?

Тя се втренчи в него, а сетне погледна мен и повдигна вежди.

— Добре, Зед. А ти?

— Страхотно. Скай, готова ли си да си отидеш у дома? — Той ми подаде мотоциклетистка каска.

— Тина ще ме закара.

— Убеден съм, че тя няма да има нищо против аз да те закарам. Искам да съм сигурен, че Скай ще се прибере вкъщи.

Видът на Тина беше такъв, сякаш имаше нещо против, и не на последно място, защото също като мен нямаше доверие на Зед.

— Казах, че аз ще закарам Скай.

Той отново ми подаде каската.

— Моля те.

Зед Бенедикт каза „моля“. Налъмите започваха да цъфтят. И предлагаше да осъществи една от тайните ми фантазии — да се возя след училище на страхотен мотоциклет. Знам, че това е изтъркано, но ми се нравеше.

— Скай? — разтревожено попита Тина.

Предполагам, че такова унижение трябва да се насърчава.

— Всичко е наред. Благодаря, Тина. Ще отида със Зед. — Взех каската.

— Щом си сигурна. — Тя събра на опашка на тила си фитилите на косата си — жест, който означаваше, че се чувства неудобно.

Не бях много сигурна.

— Ще се видим утре.

— Да. — Последният й поглед не остави съмнение в мен, че ще ме разпитва какво се е случило, след като си е тръгнала.

Зед ме заведе до мотоциклета си. Двамата привличахме изумените погледи на учениците, които минаваха покрай нас.

— Не съм се возила на мотоциклет — признах, докато се качвах зад него.

— Няма да издам тайната ти.

Не виждах лицето му, но бих се заклела, че се хили. Плъзнах се напред и увих ръце около кръста му. Краката ми докосваха неговите. Той изкара мотора от паркинга и зави нагоре по хълма. Увеличи скоростта и аз се вкопчих в него. Усетих, че Зед погали ръката ми — окуражително докосване.

— Добре ли си там отзад?

— Чудесно.

— Искаш ли да отидем малко по-нататък? Мога да те заведа в планината. Остават трийсетина минути дневна светлина.

— Може би малко по-нататък.

Минахме покрай дома ми и се отправихме нагоре по пътя, който стана стръмен. Там имаше само няколко ловни хижи и две усамотени имения. Зед спря на възвишение с гледка към долината. Слънцето залязваше пред нас, окъпвайки всичко в масленозлатиста светлина, която внушаваше илюзия за топлина въпреки студа.

Зед паркира мотоциклета, помогна ми да сляза и ме остави да се полюбувам на гледката няколко минути. Скрежът от нощта се беше задържал на сенчестите места. Листата имаха бяло по краищата и хрущяха под краката. Виждах километри надалеч. Планините, на които не бях обръщала внимание през целия ден, отново се набиваха в съзнателните ми мисли и ми напомниха колко незначителна съм в сравнение с тях.

— Е, Скай, как мина денят ти?

Такъв обичаен въпрос от устата на Зед беше изненада. Върколакът се превръщаше в кученце, което ти носи пантофите? Мисля, че не. Трудно беше да му вярвам, когато се държеше толкова нормално.

— Добре. Композирах малко през обедната почивка.

Видях те пред пианото.

Не си влязъл?

Той се засмя и вдигна ръце.

— Много внимавам с теб. Ти си страшно момиче.

— Аз?

приятелите ми, спаси дузпата ми и ме

— Замисли се. Направи ме на пух и прах на паркинга пред изгони от твоето ябълково дърво. Да, страховита си.

Усмихнах се.

— Харесва ми как звучи. — Супер Скай, помислих си.

Той се ухили. Не можеше да е прочел мислите ми, нали?

— Но най-много ме плаши, че във взаимоотношенията ни има толкова много сътресения, а ти дори не го знаеш.

Сподавих въздишката си.

— Добре, Зед, опитай се да ми го обясниш отново. Този път ще слушам.

Той кимна.

— Предполагам, че не знаеш нищо за савантите?

— Знам повече за футбола.

Зед се засмя.

— Тогава ще ти разкажа малко, само като начало. Да седнем тук. — Той ме повдигна и ме настани на паднал ствол на дърво, а после се облегна на него, така че очите ни да бъдат на едно ниво. Бяхме близо един до друГкакто на лодката и аз изведнъж осъзнах, че погледът му се плъзга по чертите ми Имах чувството, че не погледът, а пръстите му галят кожата ми — Сигурна ли си, че искаш да слушаш? Защото ако ти кажа, ще трябва да те помоля да го пазиш в тайна заради останалите членове на семейството ми

На кого бих казала? — Гласът ми прозвуча странно задъхано.

— Знам ли? Може би на „Нешънъл Инкуайърър“. На Опра Уинфри? На някоя комисия в Конгреса. — Изражението му беше иронично шеговито.