Джос Стърлинг - Скай

Разговорът секна, преди да е започнал.

— Какво?

Той ме спря под улична лампа. През облака от светлина струеше вихрушка от суграшица, която проблясваше в мрака. Зед вдигна яката на якето ми.

— Трябва да осъзнаеш колко е изумително. — Очите му бяха втренчени в моите. Цветът им беше интересен, необичаен за латиноамериканската му външност. Бих ги определила като синьо-зелени. Цветът на река Ери в слънчев ден.

Но не можех да разбера израза им в момента.

— Кое е изумително?

Зед се засмя. Звукът отекна дълбоко в гърдите му.

— Ясно. Наказваш ме, защото се държах като кретен. Но трябва да разбереш, че не знаех, че си ти Мислех, че предупреждавам някаква нищо неподозираща непозната да се пази да не я наръгат с нож.

Махнах ръцете му от яката си.

— Какви ги говориш?

— Имах лошо предчувствие няколко нощи, преди да се срещнем в запустелия град. И ти ли го имаше?

Разговорът беше повече от странен. Поклатих глава.

— Ти бягаш по улицата в тъмното… нож… писъци… кръв. Трябваше да те предупредя, да ти помогна.

Хубаво, помислих си. Аз смятах, че имам проблеми, но Зед беше сериозно увреден. Трябваше да се махна от него.

— Виж… Зед, благодаря ти, че се тревожиш за мен, но по-добре вече да се прибирам.

Няма да стане, Скай. Ти си моята сродна душа, моята партньорка. Не можеш да ме изоставиш.

— Не мога?

— И ти трябва да си го почувствала. Разбрах го веднага щом ми отговори. Беше като… Не знам как да го обясня. Сякаш се разсея мъгла. И наистина те видях. — Зед прокара пръст по лицето ми и аз потреперих. — Знаеш ли какъв е шансът да се намерим?

— Я стига. Спри се. Сродна душа?

— Да. — Той се ухили и ме притегли към себе си. — За нас няма половин живот съществуване. Отне ми няколко дни да преодолея шока и чаках да говоря с теб, за да съобщя новината на родителите си.

Сигурно ме занасяше. Сложих ръце на гърдите му и го блъснах.

— Зед, нямам представа за какво говориш. Но ако очакваш аз да… да… не знам какво очакваш, но няма да стане. Ти не ме харесваш. И аз не те харесвам. Преживей го.

Той не можа да повярва.

— Да го преживея? Савантите чакат цял живот да намерят друг, а ти мислиш, че мога да го преживея?

— Защо не? Дори не знам какво е савант!

Зед се удари по гърдите.

— Аз съм савант. — Той посочи мен. — Ти също. Скай, дарбата ти те прави савант. Разбери поне това.

Бях са фантазирала глупости, но това надминаваше всичко, което бе измислило въображението ми. Отстъпих назад.

— Би ли ми дал пазарската чанта, моля?

— Какво? Това ли е всичко? Ние правим най-изумителното откритие в живота си, а ти искаш да се прибереш вкъщи?

Огледах се бързо наоколо, надявайки се да видя някого. Госпожа Хофман би свършила работа. Родителите ми — още по-добре.

Хм… да. Така изглежда.

— Не можеш!

Издърпах чантата от пръстите му и забързах по последните няколко метра до дома си

— Скай, не можеш да пренебрегнеш това! — Зед стоеше под уличната лампа, свил ръце в юмруци, а суграшицата блестеше в косата му. — Ти си моя… Трябва да бъдеш.

— Не, не съм.

Тряснах външната врата.

През нощта не можах да заспя. И това не беше изненадващо след случилото се със Зед на улицата. Арогантен кретен. Как можеше да си мисли, че съм негова и да очаква, че ще се хвърля в обятията му? Можеше и да го харесвам, но това не означаваше, че одобрявам държането му. Той беше студен, безцеремонен и груб. Щеше да ме смачка за пет минути, ако направех глупостта да изляза с него. А приказките му за сродни души бяха абсолютно странни.И какво, по дяволите, беше савант?

Станах от леглото и облякох халата си. Не ме свърташе на едно място, докато лежах и си припомнях разговора отново и отново. Не разбирах много неща, но се страхувах да попитам за обяснение. Онези думи за лошото предчувствие бяха страшни. Зед ме беше накарал да му повярвам донякъде. Не исках обаче да променям живота си само защото на някакво момче му се беше присънило, че може да ми се случи нещо лошо. Какво ли щеше да последва? Той можеше да заяви, че трябва да се обличам само в оранжево, иначе ще рискувам да ме прегази автобус. Бих ли отишла на училище с вид на мандарина, ако Зед кажеше така? Не, това беше коварна маневра, за да ме накара да правя каквото той поиска.

И какво беше то? По гърба ми полазиха ледени тръпки. Убеждението, че не съм сама, се засили. Вече изнервена, се приближих до прозореца и леко открехнах завесата. В главата ми звучеше музика в стил „Психо“. Сърцето ми подскочи в гърлото, когато се озовах очи в очи със Зед. Трябваше буквално да прехапя езика си, за да не изпищя. Той се беше покатерил на ябълковото дърво и седеше пред стаята ми, възседнал клон. Отворих прозореца.