Джос Стърлинг - Скай

Взех цветята, които бяха в любимите ми цветове — тъмночервени и сини.

— Давай, това е лесно. Кажи: „Аз съм Скай Брайт и съм от Англия.“ — Зед го произнесе с толкова смешен акцент, че аз почувствах, че част от съпротивата ми се огъва от желанието да се засмея.

— Не говоря така.

— Точно така говориш. Хайде.

— Здравей, аз съм Скай Брайт и съм от Ричмъвд, Англия.

— А сега кажи: „Еха, какви красиви цветя. Искаш ли да влезеш и да изпиеш чаша хубав чай?“

Трябваше да престане с този акцент. Хвърлих поглед през рамо и се запитах дали няма да слезе Сали или Саймън.

— Те спят. — Зед кимна към горния етаж. — Е?

— Ами, цветята са прекрасни. — Може би наистина трябваше да поговорим и по-добре тук, отколкото в училище. Отдръпнах се встрани. — Кафе? — Зед не ми приличаше на човек, който пие чай.

Щом настояваш. — Той се усмихна малко нервно и влезе.

— Ела в кухнята. — Залових се да правя кафе и да търся ваза за цветята. — Защо си дошъл?

— Не е ли очевидно? Оплесках нещата и искам да се извиня.

Сложих цветята във вода.

— Букетът е добро начало. — Всъщност за пръв път някой ми подаряваше цветя. Не бях толкова нервна през деня, защото знаех, че родителите ми са у дома. Можех да се справя с разговора, щом Зед имаше желание да се извини. Тина вероятно щеше да го приеме за нечувана сензация, ако научеше, че великият Зед Бенедикт се е унижил да се смири пред момиче.

Зед се залови да разглежда кафетиерата.

— Как работи това чудо?

Взех я от него и му показах колко кафе да сложи

— Не се чувстваш много удобно в кухнята, а?

— В семейството сме само момчета — каза той, сякаш това обясняваше всичко. — Имаме кафе машина с филтър. Прави страхотно кафе.

— И се нарича мама.

Зед се засмя.

— Не. Всички у дома й прислужват.

Добре, можех да го направя. Водехме нормален разговор за нормални неща.

Той взе чашата си и седна до барплота за закуска.

— Е, разкажи ми нещо за себе си. Аз свиря на барабани и на китара. А ти?

— Пиано, саксофон и китара.

Виждаш ли, можем да разговаряме, без да те плаша.

— Да. — Погледнах го. Зед ме наблюдаваше като мечка, която е приклекнала над дупка в леда и се готви да хване пъстърва. — Ти… каква музика харесваш? Джаз?

— Всякаква, но обичам свободата да импровизирам. — Той потупа мястото на пейката до себе си. Седнах на разстояние от него. — Харесва ми да се отклонявам от партитурата. За мен това е нещо като свободно падане без парашут, тоест ноти.

— И на мен ми харесва.

— Това е музикантска музика. Не е толкова точно определена като някоя друга музика, но ти се отплаща, когато вникнеш в нея. — Зед ме погледна, подканвайки ме да разбера, че в думите му е скрит друГсмисъл. — Искам да кажа, че наистина трябва да си уверен, за да изсвириш спонтанно соло, без да се изложиш. Всеки може да направи грешки, когато бърза и се впуска твърде рано.

— Предполагам.

— Всъщност не знаеш.

О, Боже, Зед отново щеше да повдигне въпроса за саванта.

Той поклати глава.

— И нямаш ни най-малка представа защо те предупредих онзи ден. Мислиш, че се опитвах да те уплаша.

— А не беше ли така? Всичките онези неща за ножове и кръв.

— Не исках да прозвучи така. — Той потърка палец в кокалчетата на пръстите ми, които бяха свити на масата между нас. — Странно е, че седя до теб. Приемам много от теб, все едно предаваш на всички честоти.

Намръщих се.

— Какво означава това?

Зед протегна дългите си крака и леко блъсна моите.

— Трудно е да ти го обясня. Извинявай, че бях груб с теб.

— Груб? Не. Само си помислих, че имаш някаква странна алергична реакция към дребнички английски момичета.

Той ме огледа.

— Такава ли си?

— Ами… да. — Втренчих се в краката си. — Все още чакам онзи бърз растеж, който Сали ми обеща, откакто бях на четиринайсет.

— Ръстът ти е идеален. Аз съм от семейство на секвои великани. Един бонзай е приятна промяна.

Бонзай! Ако го познавах по-добре, щях да го сръгам в ребрата заради това, но бях срамежлива и го подминах без коментар.

— Е, няма ли да ми обясниш какъв ми е проблемът?

— Не днес. Обърках нещата веднъж и няма да рискувам да ги проваля за втори път, като те притискам. — Въпросът е твърде важен. — Той хвана ръката ми и се плесна с нея. — Ето. Заслужих си го.

— Ти си луд.

— Да, такъв съм.

Зед обаче не обясни откъде знае, че искам да го плесна.

Той пусна ръката ми

— Е, добре, сега ще тръгвам. Не искам да насилвам късмета си. Беше ми приятно да се видим, Скай. До скоро.