Джос Стърлинг - Скай

— Какво правиш тук? — изсъсках. — Слез долу, махай се.

— Покани ме да вляза. — Зед се плъзна по корем на клона.

— Престани! Слез оттам! — Паникьосах се и се зачудих дали да не извикам Саймън

— Не, не викай баща си. Трябва да говоря с теб.

Размахах ръце към него.

— Махай се! Не те искам тук.

— Знам. — Зед се отказа от идеята да влезе насила в стаята ми. — Скай, защо не знаеш какво е савант?

Замислих се дали да не трясна прозореца и да сложа край на тази странна среща от сорта „Ромео и Жулиета“.

— Не мога да отговоря, когато не разбирам въпроса.

— Ти ме чу да ти говоря — в главата си. Не само разбра намека ми, а чу думи.

— Аз… аз…

„Ти ми отговори. “

Втренчих се в него. Той го правеше отново. Телепатия — нали така се наричаше? Не, не, аз проецирах — това се случваше.

— Всички саванти могат да го правят.

— Нищо не чувам. Не разбирам за какво говориш.

Виждам и трябва да знам защо.

Бях объркана и единствената стратегия, която можах да измисля, беше отричането. Трябваше да го разкарам от моето ябълково дърво.

— Сигурна съм, че това е много интересно, но е късно и искам да спя. Затова… лека нощ, Зед. Ще поговорим някой друГпът. — Например никога.

— Няма ли поне да ме изслушаш? — Той скръсти ръце на гърдите си.

— Защо да го правя?

— Защото аз съм твоя сродна душа.

— Престани. Не те разбирам. Ти не си нищо за мен. Груб си и студен и дори не ме харесваш и непрекъснато ме критикуваш.

Зед пъхна ръце в джобовете си.

— Значи това е мнението ти за мен.

Кимнах.

— Знам. Може би това е поредният ти коварен план да ме унижиш по някакъв начин — като се преструваш, че ме искаш.

— Ти наистина не ме харесваш, нали? — Той се изсмя глухо. — Страхотно, сродната ми душа не разбира абсолютно нищо за мен.

И аз скръстих ръце на гърдите си, но за да прикрия факта, че треперя.

— Какво има за разбиране? Лесно е да прозреш какво мислят кретените.

Отчаян от многократните ми откази, Зед протегна ръка към мен.

Отстъпих назад.

— Слез от дървото ми — Пръстът ми трепереше, когато посочих портата.

За моя изненада той не възрази, само се вгледа изпитателно в лицето ми и после кимна.

— Добре. Но не всичко е свършило, Скай. Трябва да поговорим.

— Махай се.

— Тръгвам си. — Зед скочи на земята и изчезна в нощта.

Въздъхнах облекчено, тряснах прозореца и се хвърлих в леглото. Придърпах завивките около себе си, свих се на кълбо и се зачудих какво става тук. И какво да направя по въпроса.

* * *

В онази нощ отново ми се яви сънят, но този път с повече подробности. Спомних си глада. Не бях яла нищо от дни освен чипс и шоколад, от които вече ми се гадеше. Коленете ми бяха изцапани и косата ми беше сплъстена от едната страна, на която предпочитах да лежа през нощта. Устата ме болеше и устната ми беше подута там, където беше срязана отвътре. Седях на затревения бордюр и не чувствах нищо освен страх, трепетно усещане на паника в стомаха си, което можех да надвия само като се съсредоточа върху маргаритките. Те бяха чисто бели и препънатите им венчелистчета блестяха дори в мрака. Обвих с ръце коленете си, свивайки се като някоя от тях.

Миризмата тук не ми харесваше — на кучета, отходни газове от автомобили и боклуци. И на огън. Мразех огъня. Колите по магистралата бучаха монотонно. Шумът звучеше ядосано и забързано. Никой нямаше време за едно изгубило се момиченце.

Чаках.

И после сънят се промени. Този път при мен не дойде жена с шал на главата, а Зед. Той се наведе над мен и протегна ръка.

— Ти си моя. Дойдох да те взема.

Събудих се с разтуптяно сърце точно когато зад планината се зазоряваше.

* * *

Следващите няколко дни в училище бяха бавно мъчение. В сравнение с първите седмици, когато рядко виждах Зед, сега го срещах непрекъснато. Усещах замисления му поглед, докато вървях по коридорите или в столовата. Молех Тина да ме кара с колата и дори се отбивах при госпожа Хофман, когато се връщах, за да не бъда сама вкъщи. Зед ме беше превърнал в затворничка. Едно беше да въздишам по Върколака отдалеч, но съвсем друго той да се е прицелил в мен.

Рано в събота сутринта на вратата са почука. Саймън и Сали още бяха в леглото, затова аз отидох да отворя. Държах чашата с чай в ръката си и очаквах, че е някаква пратка от ателието.

На прага обаче стоеше Зед. Държеше огромен букет цветя. Бутна го в ръцете ми, преди да успея да затворя вратата под носа му.

— Хайде да започнем отначало. — Той протегна ръка. — Здравей, аз съм Зед Бенедикт. А ти?