Майкъл Скот: Чародейката

— Време е — прошепна той.

— За какво? — попита тя, докато се изправяше със стон, притиснала ръка към корема си.

— Един да спаси света — каза той — и един да го унищожи.

Пирамидата заскърца, когато нов трус премина през нея.

Близкият вулкан изригна с продължителен глух тътен, засипвайки с искри града долу. Около тях внезапно се раздаде тропот на крака. Джош грабна Кларент и Ескалибур и се изправи бързо… точно когато Прометей и Цагаглалал, а след тях Скатах, Жана, Сен Жермен и най-накрая Паламед, понесъл стенещия Уил Шекспир, се появиха на върха на пирамидата. Всички бяха окървавени и насинени, с разкъсани дрехи, насечени брони, строшени оръжия. Но бяха живи.

— Трябва да се махаме оттук — каза Прометей. — Земетресението ще срути пирамидата.

Започнаха да се качват един по един в блестящата вимана на Изида и Озирис.

— Май бях казал, че никога повече няма да се кача във вимана — промърмори Шекспир.

Джош помогна на Софи да се изправи и почти я понесе към виманата. Скатах и Жана се канеха да му се притекат на помощ, но Сен Жермен сложи ръце на рамената им.

— Не. Оставете ги — каза той на френски. — Те имат нужда от този момент насаме.

Софи плачеше.

— Джош, ние сме могъщи, можем да направим нещо друго…

— Знаеш какво трябва да бъде сторено — каза той простичко. — Затова сме тук. Всички ние. Бяхме доведени тук, за да свършим именно това. За него сме родени. Това е съдбата ни.

— Би трябвало аз да го направя — настоя тя. — Аз съм по-голямата.

— Не, не си. — Той се усмихна. — Вече не си. Аз съм около трийсет хиляди години по-стар от теб. Освен това си ранена. А аз не съм. — По лицето му имаше сълзи, макар че Джош не го осъзнаваше. — Впрочем мисля, че твоята задача ще е по-трудната. — Той я прегърна. — Нека направя това и ако мога, ще те намеря.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. А сега върви.

— Никога няма да те забравя — прошепна Софи.

— Ще те помня вечно — обеща Джош.

Ареоп-Енап се беше събудил.

Осем лилави очи се взираха в Алхимика, а после премигнаха едно по едно. Макар че Древният изглеждаше като огромен паяк, по средата на тялото му бе разположена голяма, почти човешка глава. Беше гладка и кръгла, без уши или нос, но с хоризонтална цепка вместо уста. Мъничките му очи се намираха близо до върха на темето като при тарантулите. Под тънката черупка устата на Стария паяк се разтвори и се показаха два дълги зъба, подобни на копия.

— Сега май е най-добре да се отместиш — рече той с изненадващо приятен глас.

Никола се отдръпна припряно, точно когато Ареоп-Енап изригна нагоре.

Каркинът беше огромен.

Но Ареоп-Енап беше още по-голям.

Когато Пернел го бе срещнала за първи път, Стария паяк беше голям, но сега бе пораснал още повече в защитната си обвивка. Той се протегна, измъквайки тялото си от калната черупка. Беше поне два пъти по-едър от краба. Дебелите цял пръст лилави косми на широкия му гръб се полюшваха насам-натам.

— Надушвам в тази мъгла Кетцалкоатъл и онова коткоглаво чудовище. — Той се обърна, за да погледне надолу към Пернел. — Госпожо, ще ми обясните ли какво става?

Вълшебницата посочи с пръст.

— Онзи краб се опитва да те изяде. Току-що изяде Шолотъл. Имаме нужда от теб, Стари паяко.

Създанието потрепери.

— Цял живот съм чакал да чуя това.

А после отскочи право нагоре във въздуха и се стовари върху Каркина, приковавайки го към земята. Крабът изпищя и защрака с огромните си щипки, къртейки парчета зидария и размятвайки камъни навсякъде. Ареоп-Енап заби острото си жило в гърба му и той застина, а после се затресе в мощни спазми. Изведнъж около щипките му се появиха бели нишки и ги стегнаха, а после огромните крака на Стария паяк се раздвижиха, вдигнаха Каркина от земята и го завъртяха с ослепителна скорост, омотавайки го целия в ефирни сиви нишки, които бързо се втвърдиха, за да се превърнат в дебел бял пашкул. Всичко това отне по-малко от минута.

— Това ще си го запазя за по-късно — каза Ареоп-Енап. — Доста съм гладен.

После бавно, почти деликатно приклекна пред Пернел и осемте му очи се взряха безстрастно в нея.

— Колко дълго спах?

— Няколко дни.

— Аха. Но като те гледам, ти си се състарила с повече.

— Седмицата беше напрегната — промърмори Пернел. — Сигурно помниш съпруга ми, Никола.

— Помня, че пусна една планина върху мен.

— Твоите последователи се канеха да принесат жена ми в жертва на един вулкан — каза Никола. — А и планината беше малка.