Майкъл Скот - Чародейката

— Така е. — Ареоп-Енап тръгна из стаята и поспря, за да се наведе към Макиавели, който държеше главата на Били Хлапето в скута си. Италианецът се втренчи предизвикателно в огромния паяк.

Носът на Били трепна и очите му се отвориха. Той примижа към почти човешката глава с осем очи.

— Предполагам, че това не е кошмар — рече дрезгаво.

— Не е — отвърна Макиавели.

— Точно от такъв отговор се боях — каза Били и затвори очи. После ги отвори рязко. — Това да не би да означава, че сме спечелили?

— Да — каза тихо Макиавели. — Макар че цената бе наистина висока.

Ареоп-Енап се върна при Никола и Пернел.

— Значи още съм на острова, където Дий държеше чудовищата. Надушвам зверове в този отвратителен въздух.

— Не са толкова, колкото бяха — рече Никола. — Цяла нощ се избиват взаимно.

— Тогава да ида да поразчистя — каза Ареоп-Енап и се обърна да излезе от сградата. — Не искаме някое от тях да доплува до брега.

— Кажи му за еднорозите — измънка Били.

Паякът замръзна.

— Наоколо може да тичат няколко еднорози монокерата — каза Макиавели.

— С рога или без? — попита Ареоп-Енап.

— С рога.

— Значи ще са по-хрупкави. Те са ми любимите!

Тежко натоварената вимана се отдели от върха на Пирамидата на слънцето и полетя в нощта, отнасяйки оцелелите към безопасността.

Джош Нюман стоеше на мястото, където тя бе кацнала, и вдигна ръка за сбогом. Видя как Софи, крепена от двете страни от Скатах и Жана, също вдигна ръка и я притисна към стъклото. Вече не плачеше — не й бяха останали сълзи.

„Един да спаси света…“

Джош седна с кръстосани крака по средата на пирамидата. Бръкна под бронята си и извади Сборника, който му бе дала Цагаглалал. Заобръща го в ръце, опипвайки хлъзгавата и хладна метална повърхност. Остави го да се отвори в края, където назъбени ръбчета показваха мястото на страниците, които бе откъснал… които щеше да откъсне след десет хиляди години.

Наведе глава и свали от врата си торбичката, в която ги носеше. Постави ги обратно в книгата. Прастарите страници се размърдаха, от тях изпълзяха гърчещи се като червеи нишки, които се сплетоха и сраснаха, правейки Сборника отново цял.

После Джош отгърна наслуки книгата, сложи пръст на страницата и загледа как думи на безброй езици се извиват под нокътя му. И в течащия пред очите му текст той прочете историята на света след Потъването.

В идните дни и седмици Софи и останалите щяха да съберат оцелелите, да ги отведат от разкъсания остров и да ги разпръснат по света.

Народите на Дану Талис, Древни и хора, щяха да последват Атон и Вирджиния Деър, Древен и човешка жена, по цялото земно кълбо. Щяха да установят множество колонии и тези колонии щяха да се разраснат, образувайки великите нации, които един ден ще управляват Земята.

Софи и Вирджиния, Жана и Скатах, щяха да получат нови имена и да бъдат почитани като богини, учителки и спасителки на човечеството.

И с времето, след множество приключения, Софи Нюман щеше да намери начин да отведе другите безсмъртни през редица от лей-портали обратно в собственото им време, в Сан Франциско, където бе започнало всичко.

Джош затвори Сборника и го пъхна обратно под бронята си. Не искаше да чете повече. Поне засега. Щеше да пази тази книга над девет хиляди и петстотин години, преди да я продаде на един беден френски книжар.

„Един да унищожи света“.

Дану Талис трябваше да загине, за да се роди новият свят.

И Джош щеше да го унищожи.

Четирите древни меча лежаха на земята пред него. Авраам му бе казал, че мечовете ще му дадат необходимата сила — той трябваше просто да ги вземе в ръце и да фокусира енергията, която в момента пулсираше през пирамидата.

Трябваше само да ги вдигне.

Авраам му бе казал, че има избор. Но Джош знаеше, че всъщност няма. Ако не направеше това, сестра му и всички други щяха да умрат, а той не би позволил това.

Седна и нареди четирите меча пред себе си.

Но кой от тях… имаше ли определен ред?

И изведнъж си спомни нещо, което му бе казал Дий. Изрече думите на глас:

— Когато изпитваш съмнения, следвай сърцето си. Думите могат да са лъжовни, образите и звуците могат да се манипулират. Но това — той потупа по гърдите си, — това винаги е истинско.

Без колебание посегна с лявата си ръка за Кларент, Огнения меч. Усети трептящата топлина на старото оръжие, когато то легна в дланта му и за кратко се зачуди откъде ли произхождат тези Мечове на силата. Няма значение, помисли си; в бъдеще щеше да има предостатъчно време да проучи този въпрос.