Майкъл Скот - Чародейката

С дясната си ръка посегна към Жуайоз, Земния меч, и го сложи в лявата. Той легна върху Кларент и моментално се разсипа на ронлива суха пръст и прах. Зацвърча, докато Огнения меч го поглъщаше.

Кларент засия, нажежен до червено, и Джош усети мириса на горяща плът. Неговата плът.

Аурата му се заиздига от него като дим, напоен с мирис на портокали.

Той бързо притисна Дюрандал върху Кларент. Въздушния меч моментално се разпадна на бяла мъгла и се изпари от острието.

Накрая дойде ред и на Ескалибур, Ледения меч.

Джош го вдигна с дясната си ръка. Задържа го за секунда, знаейки, че в мига, щом ги допре, всичко ще се промени… а после се изсмя. Всичко вече се беше променило. Беше се променило много отдавна.

Той се изправи, държейки в лявата си ръка Кларент, а в дясната — Ескалибур. Вдигна високо двата меча и цялата пирамида зарева като гигантски звяр. После събра ръце пред лицето си и притисна Ледения меч в Кларент. Той се разтопи сред облак от пара, която обгърна лявата му ръка. Четирите Меча на силата — Огъня, Земята, Въздуха и Водата — се съединиха, за да образуват пета сила — Етера. Тя запламтя през него, изпълвайки го със знания, а със знанията дойде и необятна, невъобразима мощ, стотици хилядолетия история и учение.

Знаеше… всичко!

Аурата му се разбушува и плътна струя оранжева светлина се устреми към небето.

Джош погледна ръката си. И четирите каменни меча бяха изчезнали. Бяха се погълнали един друг, превръщайки се в метална пръчка, която бавно се топеше и се срастваше с плътта му, ставайки част от нея, огъвайки се във формата на плоска метална кука.

Болеше го — болеше го както никога досега. Той закрещя и това, което бе започнало като вик на болка, завърши като вик на триумф, когато вдигна блестящата сребърна кука към небето. Можеше да усети невероятната енергия, трупаща се в пирамидата, която я тресеше бясно и чакаше да бъде освободена. Той щеше да разкъса този остров и да унищожи света на Древните, създавайки едновременно с това човешкия свят.

— Сбогом, Софи — каза Джош Нюман, а после Маретю заби куката в пирамидата под краката си. И изрече на глас последните думи, които бе видял в Сборника:

— Днес аз станах Смърт, унищожителят на светове. 55 55 Цитатът е от санскритската поема „Бхагавад Гита“, част от индийския епос „Махабхарата“. — Б.пр.

Хваната ръка за ръка, Никола и Пернел Фламел обикаляха бавно острова. Бяха невероятно стари, всяка една от техните шестстотин години бе отпечатана върху плътта и костите им.

На изток слънцето изгряваше и откъм Тихия океан духаше студен бриз, разчиствайки последните остатъци от зловонната мъгла, миризмата на изгоряло месо, обгорено дърво и разтопен камък. Въздухът отново се изпълваше с чистия дъх на сол.

Минаха покрай кея и поеха по крайбрежната пътека, стигайки почти до мястото, където преди по-малко от дванайсет часа бяха стъпили на острова. Пейката беше мокра и Никола се наведе да я избърше с ръкав, преди да позволи на Пернел да седне.

Алхимика се настани до жена си и тя се облегна на него. Той я прегърна с една ръка, усещайки тънките й, деликатни кости под дланта си. Точно срещу тях град Сан Франциско изникваше като призрак в зората.

— Няма ли русалки във водата? — попита Пернел.

— Без Нерей, който да ги задържи тук, те нямат причина да остават.

— Е, поне градът е още цял — каза Пернел на френски с отслабнал гласец. — Не виждам към небето да се издига дим.

Никола погледна първо надясно, а после наляво.

— Всички мостове са здрави. Това е добър знак.

— Прометей и Нитен оправдаха доверието ни. Сигурно са оцелели — каза тя. — Поне се надявам да е така. Тази нощ загубихме толкова много добри хора.

— Те дадоха живота си за онова, което смятаха за правилно — напомни й той. — Пожертваха се, за да могат другите да живеят и светът да продължи да съществува. Това е най-великата жертва. А тази сутрин градът е още тук, така че не са загинали напразно.

— Ами ние, Никола? Ние винаги ли сме постъпвали правилно?

— Може би не — каза той тихо. — Но винаги сме постъпвали, както смятаме за правилно. Това същото ли е?

— Напоследък се чудя дали изобщо трябваше да търсим легендарните близнаци.

— Ако не го бяхме сторили, никога нямаше да намерим Софи и Джош — каза простичко Никола. — От мига, в който купих Книгата на Авраам, животът ни представляваше пътешествие, което ни доведе до това време и място. Такава е била съдбата ни — а никой човек не може да избяга от съдбата си.