Майкъл Скот - Чародейката

— Не, Марс, не можеш — прошепна Пернел, осъзнавайки какво става.

Миризмата на Древния се бе променила, бе станала горчиво–кисела и макар че от плътта му все още се излъчваше аура, тя трепкаше лудо. Крабът се заклатушка подир него, следвайки силната миризма.

— Ела да вкусиш от аурата на Марс Ултор, който беше също Арес и Нергал, и още дузина други имена. — Марс се съсредоточи и аурата му запламтя по-високо, по-ярко, по-силно. — Но преди да стана Нергал, бях Уицилопочтли, бях Защитника на човечеството. Това е името, с което винаги ще се гордея най-много.

А после аурата му угасна.

Марс се завъртя рязко и се втурна през празния вход. Едва успя да мине през него, преди да се разпадне на фин бял прах. След като аурата бе изразходвала цялата му енергия, се бе подхранила от плътта му.

Никола Фламел опря глава в черупката, предпазваща Ареоп-Енап. Бяха загубили.

Още една стена се натроши на парчета, докато Каркинът събаряше каквото бе останало от сградата.

Алхимика вдигна поглед и видя, че оранжевият краб се е надвесил над него, а щипките му тракаха. Отчаяно се нуждаеше от още една магия, едно последно преобразяване, едно заклинание, което да събуди Стария паяк, но аурата му бе изтощена. Не му бе останало нищо, което да вложи. Беше само един уморен старец, а Пернел — малка и крехка старица с почти изчерпани жизнени сили. Приятелите и съюзниците им ги нямаше вече. Бяха стигнали близо, толкова близо до победа над Тъмните древни. И се бяха провалили.

— Съжалявам — каза Никола Фламел, без да се обръща конкретно към никого. Сведе поглед към тънката черупка, обвила Стария паяк, и видя осем мънички лилави очи да се взират безстрастно в него.

Ареоп-Енап се беше събудил.

Цагаглалал и брат й бяха получили живот от аурата на Прометей.

Прометей и сестра му Зефания бяха пратени в един изоставен град от черно стъкло и блестящо злато на самия край на света. Безименният град се намираше на място, където се пресичаха много лей–линии и седем Сенкоцарства. Носеха се истории, че градът от черно и златно съществувал едновременно във всичките седем.

Легендата гласеше, че градът бил построен от Архонтите, но според Авраам Мага те просто се заселили в масивните сгради, които датирали от Времето преди времето. Накрая дори Архонтите го напуснали и гората бързо завзела онова, което някога било огромен метрополис.

Всичко в Безименния град подсказваше, че е построен от създания, които не приличат на хора. Вратите бяха прекалено високи и тесни, прозорците — малки, стъпалата — ниски, а сградите имаха неравномерни ъгли, така че бе трудно — и дори смущаващо — да ги гледаш. Повечето бяха покрити със сложни завъртулки и спирали. В познанието на Древните имаше много истории за личности, хипнотизирани от кръговете. Те се взирали в шарките и отказвайки да помръднат, не приемали храна или вода, и заговаряли само за да съобщят за някакви чудеса и ужаси.

Авраам бе пратил Зефания и Прометей в Безименния град със задачата да потърсят някой от загадъчните кристални черепи, които се срещаха понякога в руини на Архонтите и Предтечите.

В една огромна стая по средата на библиотеката те откриха глинените статуи.

Изящно изваяни и притежаващи деликатна красота, статуите варираха по цвят от най-тъмното черно до най-светлото бяло. Всеки сантиметър от идеално оформените им тела бе покрит с архаични писмени йероглифи на забравен език. Но лицата им бяха празни, гладки и недовършени: просто груби овали без очи, уши, нос или уста. Мъже и жени стояха един до друг в еднакви пози: високи, елегантни и неземни. Приличаха донякъде на Древните и дори на легендарните Архонти, но явно не принадлежаха към тези раси.

Когато Прометей пристъпи в пълната със статуи стая, огнената му аура запламтя и обгърна най-близките от тях. Червени искри заиграха по завъртулките на текста и той оживя. Аурата на Прометей попи в глината, която се размърда и разтече от топлината. Върху празните лица започнаха да се оформят черти: глината се стече от челата в издатини, които оформиха носове и брадички, вдлъбнатините се превърнаха в очи, появиха се цепки на мястото на устата. Древните текстове засияха в оранжево, после в червено и накрая в синьо, удебелиха се и потънаха под повърхността като вени под кожата.

Прометей пламтеше. Аурата бликаше от тялото му в спирали от енергия, къпеше статуите… и ги оживяваше.

Цагаглалал беше глинената статуя, намираща се най-близо до Прометей. В един миг нямаше съзнание, а в следващия съществуваше. Тя отвори гранитно сивите си очи и се огледа. Топлината пробуди спомени, мисли и заложени в нея идеи — тя разбра коя е. Разбра дори името на фигурата, която я подхранваше със сурова пламтяща енергия.