Мишел Зинк - Огненият кръг

„А това може да са последните ни дни заедно — мисля си. — Благодарна съм за всеки миг от тях.“

Тя кима с глава и оглежда заобикалящата ни гора.

— Дори да не е възможно да затвориш Портата без Алис, като Сестра и бивша Бранителка аз бих желала да застана до теб в Огнения кръг. Бих искала да вложа силата си — колкото и малко да е останало от нея, — за да затвориш Портата. Затова настоях да дойда с теб.

Не отговарям веднага. Не е възможно да забравя усещането, което изпитвах, когато сънувах Обреда при Ейвбъри. Усещането, че ме разкъсват на две половини. Че Самаил ме разцепва по средата, докато се мъчи да ме използва като вход към нашия свят. При спомена в душата ми се спуска мрак. Не искам да подложа леля Върджиния на подобно нещо.

— Опасно е — казвам й аз. — Мощта на Самаил е… Усетих я в кошмарите си през изминалите седмици и смятам, че това ще навреди на здравето ти.

В очите й засиява усмивка. За миг сякаш пред мен застава сянката на майка ми.

— Лия, нима мислиш, че не знам какъв риск крие това? Вярно е, че летвата не бе на Такава височина за майка ти и за мен. Ние бяхме просто Бранителката и Портата, каквито са били стотици Сестри преди нас. Ти си Ангелът на Портата и това ти носи… донесе ти доста затруднения. Много повече, отколкото мога да си представя. — Очите й, зелени като моите, стават сериозни. — Но няма по-висша цел от тази и въпреки че съм завещала на Алис титлата си „Бранителката“, все още ми е останала малко сила. Не ми се ще да живея със съзнанието, че съм била до теб, а съм те оставила да се бориш сама.

Тя отново се усмихва.

— Ние сме повече от леля и племенница, дете мое. Ние сме Сестри, свързани чрез пророчеството. Мой дълг е да бъда до теб.

В очите й се появяват непознати искрици. Те говорят за скрита сила и решимост и аз знам, че няма да отхвърля помощта й. Няма да бъда причина очите й да помръкнат.

— Много добре — отвръщам. — Приемам силата ти, лельо Върджиния.

Тя леко прекланя глава и аз разпознавам в нейния жест знак на преданост към мен като потенциална Стопанка на Алтус.

— Благодаря ти.

Навеждам глава в отговор, премълчавайки молитвата, която звучи в съзнанието ми: „Нека Боговете, Григъри и Сестрите да са ни на помощ.“

Тази нощ ми е много трудно да пусна Димитри да си тръгне от палатката ми. Когато той понечва да седне на леглото, придърпвам го към себе си и се притискам към тялото му над одеялата. Мушвам глава под брадичката му и отпъждам от съзнанието си всичко — остават само дъхът му в косата ми и туптенето на сърцето му до моето ухо.

Въпреки че няма и помен от Пазителите, знам, че Душите са наблизо. Не мога да кажа дали се приближават, или вече са проникнали в моето съзнание, но едно е ясно: те се спотайват в сенките на най-интимните ми мисли.

Дори в часовете, когато се събуждам, усещам тежестта на тяхното убедително присъствие. Коварни са, защото не ме притискат открито. По-скоро ми внушават, че през цялото време досега съм била на погрешни позиции. Че съм предизвикала съдбата и съм нарушила равновесието, като съм се борила с отредената ми роля — тази на Портата.

— Какво има? — пита след малко той.

— Нищо — лъжа го аз.

Гърдите му се повдигат, той си поема дълбоко дъх.

— Не ти вярвам, но ако промениш решението си и искаш да ми кажеш, аз съм тук.

Щом се размърдва, бързо се притискам към него.

— Не си отивай.

— Никъде не отивам, Лия. Тук съм. — Навежда глава и докосва устата ми с устните си. — Но трябва да поспиш. Утре пристигаме в Ейвбъри. Ще имаш нужда от всичките си сили.

Успокоявам се, когато той потъва дълбоко под завивките и очевидно няма намерение да помръдне от там. Не ни е грижа какво си мислят другите за нас. Придърпва ме към себе си с наново бликнала нежност и аз си мисля, че и той е на път да се сбогува.

Дълго лежа в тъмнината с глава на гърдите му, докато дишането му позатихва и става равномерно. Не е спал както трябва, откакто настоя да ме пази нощем, така че сега сърце не ми дава да го събудя. Тук съм, в обятията му. По-добре така, отколкото да крачи буден из палатката, докато аз се мъча да спя сама; търкам лицето си в меката тъкан на ризата му и се наслаждавам на усещането. Повдигането и отпускането на гърдите му ме успокоява и не след дълго клепачите ми натежават. Колко е хубаво да лежа с Димитри в мрака, да знам, че е до мен. И миг преди най-после да потъна в празнотата на съня, в душата ми няма вече страх.

Дори в съня си аз се намирам в обятията на Димитри. В полусъзнателното си състояние, което е най-близко до заспиването, аз съм благодарна за неговото присъствие. Чувам туптенето на сърцето му до ухото си и се унасям в дрямка в тъмната палатка.