Мишел Зинк - Огненият кръг

Но това е всичко, което проумявам. Знам, че не е сам, знам, че той, както и останалите Пазители преследват някакъв ездач. Осъзнавам този факт и стигам до логичното заключение — има само един човек, когото могат да преследват, и това съм аз.

Шляпам до брега на реката, излизам от водата и грабвам одеялото, което съм донесла, за да се избърша. Увивам го около тялото си, вземам си дрехите и се отправям към дърветата.

— Димитри? Тук ли си? — говоря по-тихо, отколкото бих говорила само преди четвърт час.

Трудно е да запазиш самообладание, като знаеш, че Пазителите може да са толкова близо зад нас.

Само след миг Димитри се появява на известно разстояние иззад дървесната завеса. Нещо в изражението на лицето ми явно го разтревожва, той се затичва и само след няколко секунди застава пред мен.

Хваща ме за раменете и ме дърпа към себе си, после пита:

— Добре ли си?

Отстъпва и ме оглежда притеснено.

— Какво има? Какво се е случило?

От косата ми капе вода и се стича по лицето ми. Чувствам как прокарва следи по кожата ми и се опитвам да намеря подходящите думи. Не ми се ще да ги изричам, ала накрая тъкмо това правя.

— Пазителите — казвам. — Те идват.

— Какви възможности имаме? — пита Бриджид, седнала край лагерния огън като всички нас.

Аз съм до Димитри, косата ми все още е мокра, от нея капе вода и пада върху ризата ми. Разказах им онова, което видях, като през всичкото време избягвах да гледам леля Върджиния в очите. Не е тайна, че тя обвинява себе си за бавното ни придвижване.

— Не са много — обажда се Едмънд, намръщен и смразен от ужас.

— Ами ако не ни преследват? — пита Хелене от другата страна на огъня.

Луиса я стрелва ядосано с очи, обаче аз отговарям, преди Луиса да я захапе.

— Може и така да е, но когато във водата се появи гадателско видение… — Опитвам да измисля най-простия начин да опиша явлението на някого, който никога не е имал подобни способности. — Ами или призоваваш видение за точно определено нещо, или пък то ти се дава като съобщение. Така стана и сега; то просто се появи. А обикновено, щом се случи това, значи видението има нещо общо с теб.

Хелене не откъсва поглед от лицето ми.

— Да, но откъде можем да сме сигурни?

Луиса, която седи срещу Хелене, слага ръце на кръста си.

— Че кого другиго да преследват, особено след като и преди са тръгвали след Лия?

Намесвам се, като се старая да запазя спокойствие в гласа си, преди Луиса да е станала груба.

— Вероятно е най-разумно да предположим, че преследват тъкмо нас, Хелене.

Тя остава за миг неподвижна, после кима.

— Какво ще правим? — пита Соня.

— Можем да препускаме презглава — отвръща Гарет. — Да се опитаме да стигнем първи в Ейвбъри.

Избягвам да погледна леля Върджиния в очите. Тя не може да издържи подобно яздене.

— Няма да стане — обажда се Димитри.

Гарет понечва да му възрази, ала Димитри го изпреварва и продължава:

— Трябва да стигнем преди тях и да се подготвим за Обреда. Не можем просто да се доберем до там и да започнем. Трябва да видим къде ще отседнем и да си осигурим периметър на безопасност, трябва да сме сигурни, че ще имаме достъп до центъра на кръга, за да може Камъкът да улови първите лъчи на изгрева в деня на Белтан.

— Той е прав — съгласява се Едмънд. — Трябва да се отървем от тях, преди да стигнем до Ейвбъри, и да увеличим дистанцията помежду ни на поне няколко часа път.

Тишината става тягостна, когато всеки един от нас се замисля върху съществуващите възможности. Бих могла да се позова на гадателската си способност и отново да извикам картината, която се появи, с надеждата този път да забележа повече подробности, ала не желая да гневя Григъри, като използвам забранена магия. Да ти се появи видение, без да го търсиш, е едно. Съвсем друго би било да използвам силата си без разрешение и макар да съм по право наследница на титлата „Стопанката на Алтус“, Григъри си представлява тайнствена власт, която не смея да предизвиквам.

Оглеждам другарите си около огъня и погледът ми се спира върху Бриджид, защото съм осенена от една идея. Спомням си къщата на пазача до иначе пустеещата местност при Локру. Къщата на нейния баща.

Вдигам поглед към Димитри.

— Къде ще отседнем в Ейвбъри?

— Какво? — Той се отърсва от объркването си, причинено от неочаквания ми въпрос. — Елспет ми каза, че имало хан. Уточни, че е малък, но все пак ще ни предостави повече удобства, отколкото лагер на открито. Планирал съм да запазя стаи в него.