Мишел Зинк - Огненият кръг

Само след няколко секунди излизаме от гората и стъпваме върху наклонения бряг на потока. При вида на лъкатушещото водно течение сърцето ми започва да бие по-бързо, ала аз отпъждам страха си и се обръщам с усмивка към Димитри.

— Благодаря ти — казвам, като се взирам в бездънните му кафяви очи.

— Пак заповядай — мързеливо ми се ухилва той, без да помръдне.

— А вие, господине — закачливо повдигам вежди аз, — можете да ме чакате ей там.

И кимам с глава към гората.

— Ами ако обещая да не гледам?

Въздъхвам, като се мъча да потисна усмивката си.

— Пиша ти висока оценка за усърдието, Димитри Марков, но се опасявам, че ще трябва да се оттеглиш. Да ме пазиш в спалнята ми, когато и двамата сме облечени от горе до долу, е доста скандално, но да си до мен, когато съм съвършено гола — това вече може да докара леля Върджиния до припадък.

Той се навежда на сантиметри от мен.

— А ако Върджиния я нямаше, щеше ли да ми разрешиш да остана?

Сръгвам го леко в ребрата.

— Е, никога няма да разбереш, нали?

— О, ще разбера, Лия. — Той задържа погледа си към очите ми малко по-продължително и от него блика желание после се обръща и се връща по пътя, по който дойдохме. — Ще бъда наблизо.

Думите му отекват в съзнанието ми и лицето ми поруменява, макар да оставам съвсем сама в гората. Чакам да изчезне от погледа ми, свалям брича и ризата си и ги просвам върху един голям камък близо до водата. Не знам къде точно се е установил да ме чака, но съм сигурна, че е достатъчно близо, за да може да ме чуе, ако се нуждая от помощ. Замислям се колко много неща са се променили, колко много съм се променила самата аз, колко много означава за мен физическата ми безопасност — повече, отколкото фактът, че влизам гола в кристалните води на горския поток пред погледа на всеки, който се окаже наблизо. Разбира се, не е възможно някой да ме види, ала все пак се усещам незащитена от чужди очи.

Студената вода ме сепва и замалко да извикам от ужас, ала бързо потапям главата си в нея. Насочвам се с плуване към средата на реката, но внимавам да не се отдалечавам много от брега, за да мога лесно да изляза на сушата. Приятно ми е, че водата тече толкова бавно. Тя лениво се плиска покрай мен и весело клокочи, а аз накланям глава назад, като оставям косите ми да се носят след мен.

Усещането е опияняващо, когато тя се докосва, тъй студена и свежа, до разголената ми кожа. Питам се дали една най-обикновена баня би ме освежила толкова добре. Казвам си, че никога не съм забелязвала как водата се плиска по голотата ми. Мисля си за Димитри и за обещанието му да не се отдалечава от мен. Лесно бих могла да го повикам и при мисълта за голата му кожа, допряна до моята във водата, за това как прегръща непокритото ми тяло, косъмчетата по ръцете и бедрата ми настръхват.

Стъпвам на обсипаното с камъни речно дъно и отпъждам тази представа. Усещам в себе си дързост. Сякаш няма какво да губя. Не искам да се отдам на Димитри по такъв начин. Не искам да се унижа — себе си и нашата любов, — като отида при него необмислено, случайно.

Милвам с ръце водната повърхност, приглаждам я с длани с желанието да избистря съзнанието си, когато го зървам.

Отначало ми се струва, че си въобразявам и че това са отблясъци от водата, причудливо пречупване на слънчевите лъчи в нея.

Но не.

Докато наблюдавам водната повърхност, фигурата окончателно се избистря; язди през гора, доста сходна с тази, сред която се къпя. Златистата коса на мъжа блести на слънцето тъй ослепително, че почти я усещам физически и по-скоро предугаждам, отколкото виждам множеството подир него.

А пред него има някой, който се опитва да избяга.

Това са Самаиловите Пазители, впуснали се в преследване, ужасяващият човек, който едва не ме залови в Шартр — тъкмо той оглавява атаката. Знакът на змията се увива около шията му и надзърта изпод яката на разкопчаната му риза. Лицето му представлява маска на яростната мъст и аз си спомням гърления му вой пред катедралата, когато съсякох шията му с камата на моята майка, преди да се укрия вътре в църквата.

Сърцето ми започва да блъска в гърдите и аз потискам паниката си, като се мъча да определя дали видението идва от миналото, от настоящето или от бъдещето. По яркото слънце се досещам, че може да е съвсем друг ден или просто друга гора, защото небето над мен е натежало от огромни пролетни облаци и съвсем не е толкова ясно, колкото би трябвало да е във видението ми, в което отгоре блика ярка светлина.