Мишел Зинк - Огненият кръг

Изправям се, започвам да крача напред-назад, докато идеята се избистри и окончателно се оформи в съзнанието ми.

— Гарет?

Той кима.

— Да, Стопанке моя?

— Ще се оправиш ли сам до Ейвбъри?

Той отговаря, без да се колебае.

— Познавам страната като пръстите на ръката си.

Обръщам се към Димитри.

— Гарет ще може да стигне до Ейвбъри по-бързо без нас. Какво ще кажеш да го изпратим, за да ни осигури престоя в странноприемницата и да огледа района около нея? Поне ще ни подготви безопасно убежище. Щом отиде там, той може да уреди отсядането ни и да определи идеалното място за Обреда.

— Но само при положение, че изпреварим Душите — казва Хелене.

Боря се да не избухна, понеже тя винаги казва нещо наопаки.

— Така е. Но ако не успеем, те така или иначе ще ни заловят. Като изпратим Гарет преди нас, ще бъдем с по-големи шансове и ще имаме време да организираме Обреда.

Ръцете ми увисват от двете страни на тялото, смирението заплашва да вземе превес над слабата надежда, която чувствах само преди миг.

— Не е кой знае какво, но не мога да измисля нищо по-добро.

Гарет става.

— Тръгвам веднага.

— Ще дойда с теб — казва Бриджид и застава до него, с което учудва всички ни.

Гарет поклаща глава и аз се питам дали и останалите забелязват съжалението в очите му.

— Не мога да го допусна.

Бриджид вирва брадичка.

— Няма значение какво допускаш или не допускаш. Изборът е мой. Мога да яздя не по-бавно от теб, а щом пристигнем, мога да ти помогна да уредиш стаите в странноприемницата. При това Димитри и Едмънд ще имат да се грижат за една жена по-малко.

Не знам дали се дължи на бунтарския плам в очите й или на логичните й аргументи, но само след миг Гарет леко кимва към нея.

— Тогава си събери багажа. Тръгваме незабавно, така че преди смрачаване да сме изминали колкото е възможно повече километри.

Наблюдавам ги как се отправят към палатките си, без да давам израз на безпомощността си. Не ми се ще да остана да се влача последна из гората. Иска ми се да полетя към Ейвбъри на гърба на Сарджънт, не да чакам другите да ми създават безопасни условия.

Но няма да изоставя леля Върджиния. Нейната слабост я превръща в мишена за Пазителите. Ако нещо се случи с нея, докато аз препускам напред, няма да го понеса. И докато помагаме на Гарет и Бриджид да се качат на конете си и се сбогуваме с тях, аз започвам да разбирам, че саможертвата има много лица. Едното е да чакаш, когато ти се иска да действаш. Ще го направя в името на пророчеството, както съм вършила много други неща.

По-малко от час след като получих видението, Гарет и Бриджид тръгват на път. Обръщам се с гръб към отдалечаващия се тропот на копита, като се мъча да не си представям русокосия Пазител от Ейвбъри, който се приближава все повече и повече, мотивиран от желанието си за мъст заради стореното от мен в Шартр, както и от верността му към Звяра — към самия Самаил.

— Страхуваш ли се?

Сониният глас, макар и тих, ме сепва, когато тя се настанява до мен върху дънера до огъня.

— Какво правиш, защо не спиш? — питам аз. — Мислех, че всички са си легнали.

Тя се усмихва.

— Променяш темата.

Отвръщам на усмивката й, макар и с нежелание.

— Не съвсем. Просто съм изненадана, че си будна в толкова късен час, това е.

— Е, другите отдавна спят, а аз не мога да успокоя мислите си, за да направя като тях. Тъй като Димитри е на пост, помислих си, че бих могла да ти правя компания. Нещо против? — пита тя.

Поклащам глава.

— Не, разбира се.

— Така ли е? — пита отново тя. — Страхуваш ли се?

Няма защо да уточнявам какво има предвид. На два дни път сме от Ейвбъри и краят на пътешествието ни е близо. Така или иначе то скоро ще свърши.

Взирам се в огъня и наблюдавам как почерняла цепеница се разпада от топлината и изпраща искри в нощното небе.

— Малко, не толкова, колкото очаквах. Мисля, че съм готова за края, какъвто и да е той.

С крайчеца на окото си виждам, че тя кима, ала не смея да погледна към нея, тъй като странна тъга ме сграбчва за сърцето. Наистина сме изминали много дълъг път заедно.

Тя протяга ръка към моята.

— Трябва да ти кажа нещо, Лия. Ще ме погледнеш ли?

Обръщам се и я поглеждам в очите с благодарност, задето е стиснала ръката ми в своята топла длан.

— Ти си най-добрата приятелка, която съм имала някога. Най-добрата, която ще имам някога. — Тя продължава с блеснали очи. — Вярвам, че си силна и ще осъществиш Обреда в Ейвбъри, но просто… просто не мога да оставя на случайността да разбереш колко много означаваш за мен. Колко си ми скъпа.