Мишел Зинк - Огненият кръг

Едмънд дълго мълчи. Когато най-после започва да говори, той се запъва.

— Майка ти беше чудесна жена. Умна и жизнена, когато не бе в хватката на Душите. Не искам да говоря лошо за нея. Малцина са тези, които биха могли да се съпротивляват на зова на Душите. Но аз вярвам, че ти си една от тях. Залагам живота си, че твоята съдба не е като тази на майка ти, независимо колко време ще ти е нужно, за да получиш съдействие от страна на Алис. — Той кима към ключовете, леля Върджиния и Гарет, които яздят пред нас. — А ти наистина имаш кой да ти помага, да не споменаваме господин Марков.

— Да, обаче вътрешно не се чувствам силна, независимо как изглеждам. Дори сега, докато спя, Самаил се мъчи да ме използва. Единствено присъствието на Димитри, а не силата на моя характер, ме възпира да сторя нещо ужасно.

Едмънд среща погледа ми.

— Самото ти желание да оставиш Димитри при себе си доказва, че следваш своя дълг. Чувал съм да казват, че майка ти, както и много други Порти преди нея са търсили усамотение. Пътували са из Равнината с благословията на Душите, като са разрешавали на Самаил да ги използва… Е, за по-голямата част от Портите това е удоволствие. Зов. Но при теб нещата са доста различни, нали?

Поклащам глава.

— Аз наистина искам да ги отхвърля. Да отхвърля и него — въздъхвам. — Ала волята ми отслабва — аз отслабвам — с всеки изминал ден. С всяка мъчителна нощ… Една година е много време. Ако Белтан отмине, ще трябва да чакам дванайсет месеца, за да настъпи отново. Не мога да поема такъв риск. По-скоро ще се жертвам в Пустошта и ще накарам Самаил да чака друг Ангел. Тогава поне ти и останалите ще сте в безопасност.

— И аз си го мислех.

Той се обръща настрана, като се съсредоточава върху нещо пред себе си и продължава:

— Трудно ще намеря смисъл в този свят, ако ти се случи нещо, но разбирам необходимостта да закриляш онези, които обичаш. Не мога да те коря, нито да те разубеждавам, защото и аз съм прекарал живота си по този начин.

Гърбът му е изправен, лицето — невъзмутимо и в гърдите ми се надига обич, която ме изпълва цялата дотолкова, че едва проговарям:

— Благодаря ти, Едмънд. Знам, че мога да разчитам на теб за леля Върджиния, каквото и да става.

Той кима едва забележимо. Продължаваме да яздим и повече не засягаме този въпрос.

Ако бяхме само двамата с Димитри, пътуването щеше да ни отнеме три дни яко препускане, но трае по-дълго поради многолюдната ни група. Хелене язди така, че не е възможно да увеличим скоростта си на придвижване, същото може да се каже и за леля Върджиния, която не е много здрава. И все пак не им натяквам. Каквото и да стане, успокоявам се с мисълта, че пътувам на среща със съдбата си, а не стоя да чакам Алис да промени решението си.

На третия ден сме преполовили разстоянието до Ейвбъри. Леля Върджиния е уморена и ние построяваме лагера си още докато слънцето е високо в небето, като си мислим, че е по-разумно да ползваме малко повече почивка и на другата сутрин да сме бодри. Старая се да не мисля, че до Белтан остават още само четири дни, но това е реалност, която е невъзможно да пренебрегна. Нещо в мен ми подсказва, че няма да е лошо да разгледам и другите възможности. Да обмисля вероятността да не успеем да стигнем навреме.

„Не — отхвърлям тази възможност от съзнанието си. — Ще успеем. Трябва да успеем.“

След като построяваме лагера и настаняваме конете за през нощта, Хелене се оттегля в палатката си, за да си почине, а Соня, Луиса и Бриджид се събират под едно разцъфнало дърво, за да разглеждат трите листа хартия. И без да питам, знам, че запаметяват словата на Обреда, дадени им, преди да тръгнем от Лондон. Няма да им е лесно да рецитират на латински, ала така е по-безопасно, отколкото да се опитат да направят точен превод на английски.

Аз нямам нужда да уча. Познавам Обреда като собственото си име. Вместо това решавам да се възползвам от факта, че са се съсредоточили върху непознатите думи, за да убедя Димитри да ме пази, докато се изкъпя в бавния поток недалеч от лагера.

След като тихичко информираме Гарет за намерението си, двамата с Димитри се измъкваме от лагера и се отправяме към реката. Горската тишина се нарушава единствено от движението на малките животинчета и от прелитането на птиците от дърво на дърво. Двамата с Димитри мълчаливо минаваме по пътеката, над която са увиснали клоните на дърветата, и аз съм благодарна за уюта и удобството, които взаимното ни присъствие създава. За пръв път от дни наред в душата ми цари покой.