Мишел Зинк - Огненият кръг

Обръщам се към баща ми и се старая да запаметя лицето му. Благите очи и милата усмивка, които винаги са ме карали да се чувствам в безопасност във всеки свят. Споменът за тях ще ми носи спокойствие, каквото и да ми е писано занапред.

— Благодаря, че остана толкова дълго. Благодаря, че се погрижи за мен и ме напътстваше да намеря всичко, от което се нуждаех.

Той ме взема в обятията си и започва да говори, докато аз вдишвам аромата му.

— Съжалявам само, че времето не ни беше достатъчно.

Отдръпвам се и го поглеждам в лицето, като искам да му кажа, че е направил, каквото е можал.

— Не всичко е било по силите ти, татко.

Мисля си за Алис. За решението й да остане на страната на Душите срещу сестра си. Срещу своята сестра близначка. Срещу собствената си кръв.

— Ако беше, не се съмнявам, че щеше да успееш.

Той ме хваща за раменете, а от очите му извира нова сила.

— Не се предавай, Лия. Ти притежаваш голяма мощ. Ако има човек, който би могъл да доведе нещата докрай, то това си ти.

— Няма да се предам, татко. Обещавам — усмихвам му се аз с желанието да го убедя в думите си. — Може и да ме видиш в Крайния свят.

Той ме докосва по челото.

— Нека бъде така, мое малко момиче. Нека бъде тъй, но след още много, много години.

Правя крачка назад, като преглъщам чувството, което вече се надига в гърдите ми. Не ми се ще да погледна към Хенри. Не ми се иска да се взра в очите му — тъмни като тези на баща ми. Сбогуването с него веднъж едва не ме уби.

Този път ще трябва да съм по-силна.

Сякаш прочел мислите ми, той казва:

— Не тъгувай, Лия. Ние отново ще бъдем заедно.

Мракът в душата ми се разпръсва и на устните ми разцъфтява усмивка.

— Да, Хенри. Ще бъдем.

Навеждам се и силно го прегръщам.

— Знаех, че не ти си лошата, Лия. Знаех го.

Сега вече аз го поглеждам в очите. И там виждам обич. Обич, истина, светлина.

Виждам всичко, за което се боря.

— Така е. През всичкото време ти си бил прав, Хенри. Не съм лоша. — Колебая се и го гледам в очите. — Може би никой не е лошият. Може пък да не е толкова просто.

Едва когато го изричам, ми хрумва, че току-виж тъкмо това се оказала истината.

Хенри навъсено кимва.

— Ще ми липсваш — после се усмихва. — Но ние отново ще се видим.

— Да — кимам аз.

Навеждам се и го целувам по бузата. Тя е гладка и мека — същата, каквато си я спомням.

За първи път не съжалявам, че той няма да порасне и по страните му няма да набоде брада. За първи път ми се струва, че започвам да вярвам: Хенри трябва да е в Крайния свят с мама и татко, а аз — в моя, поне засега. Аз трябва да завърша пророчеството за себе си и за всички бъдещи Сестри.

Изправям се и се усмихвам.

— А сега тръгвай. Побързай. Намери убежище в Крайния свят и знай, че оставаш в сърцето ми завинаги.

Баща ми хваща майка ми за ръката, а тя улавя ръката на Хенри. Те се обръщат и тръгват и майка ми за последен път хвърля поглед назад през рамото си. Очаквам да каже нещо важно и тя донякъде го прави. В известна степен това е най-важното, което може да каже и което ме кара широко да се усмихна.

— В момента не завиждам на Душите, дъще. Никак дори не им завиждам.

Тримата потъват сред дървесата, а аз продължавам да се усмихвам и в случая също не завиждам на Душите. В този миг съм убедена, че възможностите ми нямат граници, че мога да направя абсолютно всичко.

Тръгваме от Лондон, без да се крием. Групата ни е твърде многолюдна, за да остане незабелязана, а ние сме твърде шумни, защото се суетим и не може да поемем на път, без да привлечем вниманието на околните. Никой не изрича на глас онова, което всички знаем: тръгваме за Ейвбъри и това не може да остане в тайна от никого.

Алис го знае, а това означава, че и Душите, а навярно и самият Самаил са известени.

На следващия ден зората идва с призрачна светлина. Щом се качваме по конете, се взирам в небето, като се опитвам да си обясня странното явление.

— Слънчево затъмнение.

Гласът на Едмънд ме сепва. Той язди начело на групата, но вероятно е изостанал назад, докато съм се взирала в слънцето.

— Не се случва често, а след няколко часа наоколо съвсем ще се стъмни.

Мога само да кимна, защото внезапно намирам обяснение за удивителното сияние. То ще става все по-странно, докато луната се приближава все повече и накрая блокира цялата слънчева светлина; това тъй рядко явление съвпада с факта, че в момента ние пътуваме към Ейвбъри, за да затворим Портата. Обезпокоително е. Предвещава настъпването на мрака в случай на провал.