Мишел Зинк - Огненият кръг

— Ти си всичко за мен, Лия. Без колебание бих изгубил мястото си при Григъри, ако това ще осигури успеха ти при преодоляването на пророчеството.

Протягам ръце и ги обвивам около врата му, като докосвам с устни устата му. Не след дълго нежната целувка разпалва в душите ни страст, желание и аз притискам тяло в неговото със съзнанието, че чувствата помежду ни са по-силни от всякога, защото знаем, че през идните няколко дни можем да се изгубим завинаги. Нещо в стомаха ми започва да вибрира и за миг навлиза във всяка частичка на тялото ми. Той сигурно го е почувствал, защото накланя главата ми на една страна така, че да има по-лесен достъп до устата ми, а аз се притискам още по-силно към него с желанието да се разтворя в него в същия този миг.

Иска ми се да се вмъкна под кожата му, в тялото му, в душата му.

Той премества ръцете си от косата ми и ги поставя върху раменете ми.

— Лия… Лия…

Вдига едната ми ръка, обръща я и ме целува по дланта, после покрива с целувки нежната кожа от вътрешната страна на китката ми. Оставя последна целувка върху грапавината на белега ми, после ме поглежда в очите.

— Надявах се да те държа цял живот в обятията си. Да те обичам.

Протягам ръка и докосвам челото му с връхчетата на пръстите си, после я отпускам в скута си. Не знам как успявам да се усмихна, но вероятно неговата любов ми дава сила и не ми е чак толкова трудно.

— Обещавам, че ще се боря, Димитри. Ще се стремя да остана с теб — свивам рамене. — Останалото е в ръцете на съдбата.

Той кима, а аз се мушвам навътре под завивките и лягам по гръб с глава върху възглавницата.

— Направи каквото трябва, а после се върни при мен.

Димитри полага още една целувка върху устните ми, става от леглото и се намества на стола си. Ако протегнем ръце, ще докоснем връхчетата на пръстите си. И все пак той сигурно вече се чувства на хиляди километри оттук.

Затварям очи, преставам да мисля и потъвам в полудрямка, която би ми дала възможност да пътувам, но не и без моята намеса — бих могла поне да определя посоката. Мисля си за родителите си — за зелените очи на майка ми и гръмкия глас на баща ми. Мисля си за Хенри и за заразителната усмивка, която озаряваше не само неговите очи, а и очите на околните.

Мисля си все за тях. Виждам лицата им. После потъвам.

Сигурна съм, че ще ги срещна в полята около Бърчуд. Това е единственото реално място, където бихме могли да се сбогуваме.

Този път минавам покрай реката зад голямата каменна сграда. Къщата е същата, каквато я помня. Домът, който моят пра праотец е построил, наднича иззад старите дъбове. В света около него няма нищо тъмно, нищо зловещо.

Тъга пронизва сърцето ми, когато съзирам огромния камък, който двамата с Джеймс бяхме нарекли наш, и се старая да не се чудя, задето сега е напълно възможно двамата с Алис да го смятат за техен. Наблизо реката радостно ромоли и аз осъзнавам, че различните реки ромолят по различен начин. Всъщност в това няма никаква логика, ромонът им би трябвало да е еднакъв. Защото, където и да се намират, става дума за течаща по камъните вода. Ала това е моята река и аз сякаш срещам отдавна изгубен приятел.

Затварям очи, заставам на брега и се съсредоточавам върху появилите се в съзнанието ми лица на членовете на моето семейство, докато накрая чувам тропота на ботуши по сухите листа, покрили земята.

Трябва да съм готова. Знам, че те идват, защото сама ги призовавам с всяка частица от вече порасналата си мощ, ала това не ми пречи да се изненадам, когато се обръщам назад и съзирам родителите си и Хенри да вървят — да вървят — към мен.

Тъгата ми трае само миг, защото, щом той ме дарява с широката си, характерна за Хенри, усмивка, не ми остава нищо друго, освен да се втурна към него. Родителите ми също са там, но аз копнея да прегърна именно брат си.

Той също се втурва към мен със сила, която приживе не притежаваше, и аз осъзнавам, че никога не съм усещала или виждала силата му. Той прекара живота си като затворник, прикован за инвалидния си стол. Живя и умря в него. Сълзите свободно се стичат по бузите ми, аз го държа в ръцете си и знам, че той най-после е свободен.

— Хенри! О, Хенри!

Само това мога да кажа. Обзета съм от нещо, което е твърде силно, за да мога да го определя с думи.

— Лия! Мога да вървя, Лия! Виждаш ли? Мога да вървя!

Гласът му е същият, какъвто си го спомням — висок глас на дете, изпълнен с вълнение и въодушевление, все дарове на възрастта.

Отдръпвам се назад и го оглеждам.