Мишел Зинк - Огненият кръг

Подобни тежки мисли ми напомнят за Хенри и родителите ми. С Едмънд яздим един до друг и аз се обръщам към него:

— Едмънд?

Очите му не се откъсват от полето пред нас.

— Да?

— Аз…

Все още е трудно да се спомене името на Хенри в присъствието на Едмънд. Нямам желание отново да му напомням за болката, която е изпитал при смъртта на брат ми, ала точно в този миг напомнянето ще е за негово добро.

— Исках да ти съобщя, че видях Хенри в Равнината. С мама и татко.

Едмънд обръща глава към мен и ме поглежда, над очите му се спуска тъмна завеса.

— Видя ли го?

В гласа му долавям опъната струна — нащрек е.

— Да. Исках да се сбогувам. Да се уверя, че преди Обреда при Ейвбъри те са се придвижили до Крайния свят.

— Направили ли са го?

— В момента са на път — леко му се усмихвам. — Исках да знаеш, че са добре. Хенри е добре. Доволен е и е в безопасност, дори може да ходи със собствените си крака.

В очите му проблясва удивление.

— Може да ходи ли?

Кимам и усмивката ми се разширява, когато си спомням как Хенри се затича към мен в Равнината.

— Да. Дори много добре.

Той се взира някъде в далечината над рамото ми. Проговаря с тъжен глас:

— Бих искал да го видя.

— Едмънд.

Той отново премества поглед върху мен.

— Ще го видиш. Наистина. Точно това ти казвам. Хенри е добре и е на сигурно място в Крайния свят — Поглеждам го в очите. — А някой ден отново ще го видиш.

Надежда озарява погледа му, миг преди отново да обърне очи към полето.

— Отново ще го видя.

Усмихвам се и също поглеждам напред.

— Да.

Известно време яздим мълчешком, после насочвам вниманието си към другата личност, която и двамата обичаме.

— Държи ли се? — Кимам към леля Върджиния, отпуснала се върху един от конете, които прекосяват полето пред нас.

— Добре се справя, като се имат предвид обстоятелствата. Според мен тя е по-силна, отколкото си мислим, при това е твърде упорита, за да изостане от групата. Също като един друг човек, когото познавам — добавя той, без да ме поглежда.

Поклащам глава.

— Не е същото, Едмънд.

Усещам болка, като гледам как още от Лондон леля Върджиния се мъчи да поддържа бодър вид на силна жена, ала не мога да нараня гордостта й, като с въпросите си поставя под съмнение здравословното й състояние. Намеренията й бяха ясни още в мига, в който се появи с куфар в ръка в деня на нашето заминаване. И макар да възразявах и да й отказвах, тя спокойно се насочи към коня, който Едмънд бе приготвил за нея, с аргумента, че все още е по-старша от мен и че ще ме придружи, независимо дали го искам, или не.

Но аз имам други аргументи, различни от нейните, по отношение на настоящото ни пътуване. Тя бе изиграла ролята си в пророчеството. Беше изпълнила задължението си. А аз щях да изпълня своето едва когато затръшна Портата пред Самаил и откажа да му помогна.

— Освен това — казвам, — ако бе толкова против заминаването ми за Ейвбъри, защо не се постара да ме разубедиш, както всички останали?

Той рязко свива рамене.

— Нямаше да помогне, и двамата го знаем.

Изправям гръб на седлото със странното усещане на задоволство, въпреки че умората е проникнала във всяка частица от тялото ми.

— Е, това наистина е така.

Отново потъваме в мълчание. Кавалкадата ни се предвожда от Гарет, следван от ключовете и леля Върджиния. Както винаги, Димитри язди зад мен. Старая се да не мисля за причините. За страховете му, че Пазителите може да ни преследват, или, още по-зловещо, че може да пропълзят бавно и тихо да ме отвлекат от групата, без някой да забележи. Всяка нощ ме преследват кошмари и аз не се разделям със своя лък, ала нямам сили да се тревожа за онова, което би могло да ми се случи в сипкавата светлина на утрото. Правя всичко възможно да оставя притесненията на него.

Едмънд нарушава мълчанието помежду ни.

— Макар да признавам силата на твоята воля — захваща той, — усещам, че трябва да попитам дали си сигурна, напълно сигурна, че това е пътят, по който искаш да поемеш.

Аз не се втурвам да защитавам позициите си на мига. Напротив, изчаквам малко, за да обмисля въпроса. Да преценя и другите възможности. По-точно другата възможност, тъй като всъщност има само още една: да изчакаме, докато привлечем Алис на наша страна. Да чакаме и да се надяваме.

Чудя се дали забелязва с каква неохота кимам, защото дори аз предпочитам да имаше друг път.

— Сигурна съм. Аз не… — Хвърлям поглед през сиво-зелените възвишения пред нас, стигащи до друга гора в далечината. — Не искам да свърша като майка ми.