Мишел Зинк - Огненият кръг

— Виждам, Хенри. Наистина. Вървиш прекрасно.

Усмивката му е безбрежна като синьото небе над нас.

— Тогава защо плачеш?

Аз се засмивам и изтривам сълзите с опакото на дланта си.

— Защото съм преизпълнена от щастие, Хенри. Вътре в мен няма достатъчно място, където да се побере.

Застанал до Хенри, баща ми тихо хихика и аз се взирам с внимание в тях, в моите родители.

Простирам ръце и прегръщам баща си, като го притискам до себе си и вдишвам аромата му на лула и кедрово дърво.

— Татко, толкова ми липсваше!

— И ти ми липсваше, дъще.

Обръщам се към майка ми и прегръщам и нея — усещането за близост е различно, като се има предвид времето, което прекарах в Алтус.

— Лия — казва тя и аз усещам диханието й в косите си. — Ти си добре.

Пускаме се и се взираме една в друга.

Тя се усмихва и удивено поклаща глава.

— Пораснала си, превърнала си се в красива млада жена.

Удоволствието от комплимента й е мимолетно. Само след миг баща ми се оглежда и по силното му лице преминава тъмен облак.

— Тук ти си в безопасност засега, Лия, но ние не бива да оставаме дълго.

Казва ми да побързам, въпреки че никой от нас не желае срещата ни да свърши. На мен ми е още по-тежко, защото знам, че е последна.

Хващам го за ръцете.

— Татко, дошла съм да те помоля да преминеш към Крайния свят заедно с мама и Хенри.

Очаквам да се изненада, ала раменете му се отпускат и в очите му виждам смирение.

— Вече нямаш ли нужда от нас?

Поклащам глава.

— Винаги ще имам нужда от вас. — Отмествам поглед към мама и Хенри. — Винаги. Но за вас тук е рисковано. Напоследък дори е доста опасно. Отдавна трябваше да ви помоля да прекосите границата, за да бъдете защитени. Беше егоистично от моя страна да ви позволя да останете в това междинно място.

— Лия — проговаря майка ми с тих глас и аз се обръщам към нея.

Не може да има тайни помежду ни. Присъщата връзка между майка и дъщеря е много силна, независимо от факта, че след смъртта й сме се видели само веднъж в Отвъдното.

— Има и друго, нали? Нещо, което криеш от нас.

Аз се стягам, искам гласът ми да звучи силно и безстрашно.

— Дойде време да привикам ключовете в Ейвбъри и макар че в пророчеството се казва двете с Алис да бъдем заедно, тя не е съгласна да мине на наша страна.

Майка ми свъсва вежди.

— Но щом в пророчеството се казва да ползваш помощта на Алис, защо ще тръгваш за Ейвбъри тъкмо сега?

— Не мога… — Поглеждам я в очите със съзнанието, че ако някой изобщо може да разбере моите мъки заради Душите, това е само майка ми. — Не мога още дълго да устоя на напора на Душите. Трябва да се опитам да използвам силата, която все още имам, защото тя намалява с всеки изминал ден.

— Подобно развитие е опасно — казва баща ми. — Трябва да почакаш, докато имаш всичко, от което се нуждаеш, за да излезеш жива от цялата тази история.

Поклащам глава.

— Не става въпрос само за мен, татко. Ключовете също са потърпевши. И те като мен страдат под натиска на Душите.

— Намерила си ключовете? — пита той. — И четирите?

— И четирите — кимам аз. — Но не мисля, че мога да ги убедя да останат в Лондон още една година.

Опитвам се да се усмихна.

— Просто времето дойде. Това е. Готова съм за битка. Да използвам силата, която имам, заедно с тази на ключовете. Да направя опит. А ако междувременно трябва да загина, ако трябва да поверя душата си на Пустошта, за да не може Самаил да ме използва като своя Порта, е, това е за предпочитане пред обратното.

Те обмислят думите ми с мрачни лица. Първа проговаря майка ми:

— Решението е твое, Лия. Добре познавам поразиите, на които са способни Душите. Трябва да постъпиш така, както мислиш за добре.

Усмихвам се и я гледам в очите, които толкова приличат на моите.

— Благодаря ти, мамо. Знаех, че ще ме разбереш. Искам само…

Тя се пресяга да ме докосне по лицето.

— Какво искаш, скъпа?

Аз въздъхвам и тъжно се усмихвам.

— Искам само да бяхме имали повече време да бъдем заедно. Времето ни в материалния свят да не бе прекъснато тъй рязко.

— А пък аз искам да бях имала твоя кураж — кима тя. — Твоята сила, Лия.

Навеждам се да я прегърна.

— Сбогом, мамо. Моля се да намериш покой в Крайния свят и да не забравяш, че винаги ще те обичам.

Тя проговаря с дрезгав глас, а очите й блестят от неизплакани сълзи.

— И аз те обичам, Лия. Няма по-горда майка от мен.

Разделяме се и аз я поглеждам за последен път.

— Нито по-горда дъщеря от мен.

Най-после сълзите започват да се стичат по страните й и аз съм сигурна, че си мисли за избора, който е направила — да сложи край на живота си, вместо да изиграе ролята си в пророчеството. Може би сега вече ще се отърси от срама си и ще прости на себе си тъй, както й простих и аз.