Мишел Зинк - Огненият кръг

Всички се взираме в Хелене. Тя изправя гръб, като издава немощна въздишка.

— Е, ако това ще ме освободи от цялата тази история и ще ми помогне да се върна в Испания, предполагам, че и аз ще го направя.

Чудя се дали е плод на въображението ми, или наистина чувам въздишката на общото ни облекчение в стаята.

Погледът ми се спира върху Соня, тя става, отправя се към мен и сяда до Луиса.

— Бих понесла бремето да съм ключ до края на дните си, за да си останеш с нас, но щом това искаш, имаш го. Няма нещо, което не бих сторила за теб, Лия.

В очите ми се появяват сълзи на благодарност. Преглъщам ги и преди да се изправя, бързо стискам ръцете на Соня и Луиса.

— В такъв случай да се приготвяме за тръгване.

Оттогава измина седмица и сега, докато се приготвям да си легна в моята стая, продължавам да се удивлявам как успяхме да си съберем багажа и да се приготвим за тръгване за толкова кратко време.

Гарет, Димитри и Едмънд свършиха по-голямата част от работата, като бързо поставиха всяко нещо на мястото му въпреки факта, че групата ни сега щеше да е по-многолюдна от преди. Луиса, Соня и аз направихме всичко възможно, за да подготвим Хелене за суровите условия по време на пътуването, защото, докато Бриджид яздеше съвсем прилично по пътя от Локру до Лондон, Хелене бе научена да сяда странично на коня, при това с пола.

Обличам си нощницата, разресвам с четка косата си и си мисля за времето, когато Соня, Луиса и аз се мъчехме да приучим Хелене да се доверява на конете. След два разочароващи дни в Уитни Гроув бяхме изгубили търпение от непрекъснатото й хленчене, задето няма да може да се задържи върху коня при по-продължителен и труден преход. И сякаш за да влоши нещата още повече, тя категорично отказва да носи брич, което Бриджид бе приела безпрекословно. По друго време едва ли бих се интересувала от тоалета й, ала в случая нейното твърдоглавие би коствало живота на всички ни, ако се наложи да препускаме през гората, както това стана по пътя към Алтус.

Някой чука на вратата и аз се обръщам с мисълта, че вероятно е Димитри.

— Влез.

Той прекрачва прага. Тревожните бръчки около очите му ми подсказват, че не е доволен, задето се е съгласил с тазвечерния план. Прекосява стаята и се насочва към мен, улавя ме за ръцете и ме изправя на крака. Придърпва ме към себе си, взема ме в прегръдката си, която неизменно ме кара да се чувствам в безопасност, колкото и илюзорно да е усещането ми. Ала чувството, че през последните няколко дни той ме е прегръщал по-силно, по-продължително, ни най-малко не е плод на въображението ми. Сякаш се бои, че всеки миг мога да изчезна от обятията му.

Най-после аз се дърпам назад и надзървам в очите му.

— Готов ли си?

Той кима.

— Но само защото по никакъв начин не мога да те накарам да промениш намерението си.

Усещам, че усмивката ми е тъжна.

— Имаш право. Не можеш.

Решението да посетя Отвъдното за последен път не беше трудно. Не знам какво ще се случи при Ейвбъри, но трябва да съм честна пред себе си. Без помощта на Алис душата ми по всяка вероятност ще бъде задържана в Пустошта и тялото ми ще умре. Родителите ми — а навярно и Хенри заедно с тях — са рискували душата си, за да останат в Отвъдното, в случай че аз се нуждая от помощта им. Ще постъпя правилно, като ги освободя, за да преминат в Крайния свят, в случай че не доживея до мига, когато това ще стане. И въпреки че съм готова да посрещна съдбата си, иска ми се да видя родителите си и брат си още веднъж. Иска ми се да разговарям с тях и да ги прегърна.

А най-много от всичко ми се ще да се сбогувам с тях.

Освобождавам се от прегръдката на Димитри, тръгвам към леглото си и се покатервам на него. Той сяда до мен, докосва с пръсти лицето ми — от страните, та чак до брадичката.

— Ако ми разрешиш да дойда с теб, ще се погрижа да се върнеш жива и здрава.

Тръсвам глава. Вече съм отхвърлила предложението му.

— Няма да позволя да пострадаш — и, което е още по-важно, да загубиш мястото си при Григъри заради мен.

Той извръща поглед встрани и стиска зъби.

— Все още не разбираш, нали? — В гласа му се чете раздразнение.

— Какво? — повдигам се на лакти аз. — Какво толкова не разбирам?

Той се обръща с лице към мен.

— Нима мислиш, че ме е грижа за мястото ми при Григъри? Нима вярваш, че след всичко случило се между нас на мен ми пука до каква степен ще пострадам?

Той поклаща глава, за миг поглежда встрани, а после отново впива пламтящите си очи в мен.