Мишел Зинк - Огненият кръг

„Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп.“

То е като приспивна песен и аз си позволявам да се понеса през мрака. Да не мисля за нищо, освен за ръцете на Димитри около мен, за уютната непоклатимост на гърдите му под моето ухо. Вече не сме на твърдата почва под брезентовия покрив на палатката, а сме заобиколени с възглавници от алена коприна и кадифе. Поемам си дълбоко дъх, пулсът ми приятно се ускорява, започва да бие в ритъм с неговото и една ръка ме милва по косата.

— Да — прошепва той. — Да.

Ръката му се придвижва от главата към шията ми, като спира точно на трапчинката, където пулсът ми бие току под кожата. Пръстите му се задържат там, сякаш се опияняват от топлината на кръвта, стичаща се по вените ми, после продължават пътешествието си до извивката на рамото ми и милват кожата в горната част на ръката ми.

Протягам ръката си до неговата и дланите ни се опират една в друга. Сплитаме пръсти и аз се чувствам доволна и предоволна. В безопасност. Сигурна за мястото, на което се намирам.

Дори когато пръстите му се отделят от моите и леко се плъзгат по дланта, докато стигнат до китката ми, нямам желание да се помръдна. Само кожата му събужда тревога някъде дълбоко в съзнанието ми. Защото не е мека и топла, каквато винаги е била, не е загрубяла от дългите часове, в които е държал конските юзди, поводите, пушката.

Тя е… различна.

Суха и студена.

Едва сега долавям пърпоренето. Слаб звук, шумолене, ала когато вдигам глава, за да видя откъде идва, погледът ми среща преграда. В съня ми Димитри внезапно е станал толкова висок, че тялото му ми пречи да виждам каквото и да е. Мъча се да го отместя настрана, да зърна лицето му, ала колкото повече го бутам, толкова по-здраво се държи той. Обзема ме паника, когато започвам да разбирам.

Пърпоренето продължава и отначало напомня за шума на събиращи се в небето птици, после сякаш птиците стават цяло ято. Силно го блъскам, залитам назад и хватката му отслабва. Вдигам поглед покрай масивното туловище, за да погледна лицето му.

Толкова е красиво. Лицето на бог.

Но не.

Лицето на бог, ала само за миг. Само докато потреперва и се изкривява в нещо гнусно. Нещо ужасяващо. Челюстите му са масивни, острите му зъби измамно лъщят в избледнелия вече спомен за красивото мъжко лице.

Аз обаче съм омагьосана от крилете му. Когато преди време в съня си зърнах Самаил до реката, те бяха само загатнати, докато сега той ги е разперил широко. Те са огромни и се извисяват от двете страни на странно промененото му тяло.

Не мога да откъсна поглед от тях. Не искам да откъсна поглед от тях. Те излъчват уют и удобство. Обещават избавление. Да се отпусна в тях едва ли е решение, което трябва да се вземе. Дори не се замислям. Пристъпвам напред и въздъхвам с облекчение, когато копринените криле ме обгръщат.

За миг ме пронизва неосъзната паника. Миг, в който усещам отслабването на астралната нишка, а остатъците от материалното ми съзнание се мъчат да се уловят за Равнината. Същинското ми тяло сякаш е далеч, далеч и аз се напрягам, защото долавям ехо от някакъв глас, който ми казва, че са ме затворили. Че Самаил ме е заловил. Че няма да имам възможност да се завърна в тялото си и когато Димитри се събуди на заранта, спящото ми тяло до него ще бъде само куха черупка.

Борбата ми не трае дълго. Облекчението, което ми носи прегръдката на копринените криле, сърцето на Самаил, туптящо едновременно с моето — това е твърде много за апатичния ми дух и аз преставам да се боря. Усещам още едно придърпване на астралната нишка, зова на света, който винаги е бил мой.

Дърпам я на свой ред и пристъпвам към Звяра. Към единственото спокойно място, което бих могла да нарека свое.

После се оставям на течението.

Не мисля, че е възможно чувството ми за срам да стане още по-силно. И все пак, когато на сутринта Димитри ме събужда от пътуването, по време на което бях готова да се отдам на Самаил, аз се чувствам опозорена повече от всякога. Няма значение, че другите не са запознати с подробностите. Аз съм лоша. И докато препускаме към Ейвбъри, ненавистта, която изпитвам към себе си, се издига до нови, по-големи висоти и аз започвам да вярвам, че изобщо не заслужавам да получа възможността да затворя Портата.

Цяла сутрин поглеждам към Димитри в очакване да зърна съжаление в очите му. Стягам се, защото знам, че това ще ме отблъсне повече, отколкото каквато и да е негова преценка.

Ала нищо подобно няма.

Очите му, излъчващи единствено любов и решимост, са ясни като лазура над нас.