Мишел Зинк - Огненият кръг

Питам се дали не си мисли за онзи техен добре поддържан хан в Локру, тъй като в очите й забелязвам искрица гордост.

— Какво обяснихте на ханджиите?

Гласът на Хелене тихо долита от отсрещния край на масата и аз осъзнавам, че не си спомням кога за последен път се е обаждала. За миг изпитвам съжаление, задето Бриджид толкова бързо се приобщи към нас, докато Хелене продължава да страни и винаги остава в периферията на групичката ни.

Бриджид свива рамене и двете розови петънца отново заемат местата си върху страните й.

— Гарет им каза, че сме младоженци, които искат да останат насаме. Даде им добри пари, за да се изнесат по-бързо.

Луиса се кикоти неприлично.

— Сигурна съм, че го е направил!

Соня я плясва по ръката.

— Луиса! Ей богу!

После поглежда към Бриджид, като едва скрива усмивката си.

— Много съжалявам, Бриджид. Не знам какво я прихваща.

Бриджид кима и на устните й разцъфва усмивка.

— Беше много хубаво да сме сами в къщата.

— Знаех си аз! — направо изписква Луиса. — Искам подробности!

Всички около масата избухваме в смях с изключение на Хелене, която ни удостоява само с усмивка. Ала Бриджид не успява да продължи, защото по стълбите се чува трополене, което се приближава към кухнята. След миг Гарет се появява на вратата.

— Конете са… — Той млъква и се вглежда в лицата ни, които се обръщат едновременно към него, тъй като всички си мислим за това, как двамата с Бриджид са останали сами в хана. — Какво?

Бриджид поруменява и става, за да прибере чашите и чиниите от масата, а ние се спукваме от смях. Дори Хелене тихо се киска, сложила ръка на устата си, и за миг аз забравям, че сме в Ейвбъри.

Забравям за бръмченето във вените си. За шепота на медальона на китката си. За зова на Самаил.

За миг почти забравям, че това може би са последните дни, в които душата ми принадлежи на самата мен.

Почти.

Не само търся забрава и вечерта преминава в приятни забавления, тъй като сме се разбрали тази нощ да не говорим за пророчеството. Двете със Соня помагаме на Бриджид да приготви вечерята, докато Хелене и Луиса играят крибидж върху протритата кухненска маса. Гарет и Димитри запалват огъня и тръгват да търсят вино, а след около час двамата се появяват тържествено от килера и размахват високо във въздуха четири прашни бутилки, пълни с рубиненочервена течност.

Само притесненията на Едмънд ни напомнят за нашата мисия. От време на време той грабва пушката и обикаля около къщата, докато леля Върджиния седи пред вратата, увита в одеяло, защото нощта наистина май ще е мразовита.

Не след дълго масата е подредена. Храната в съдовете вдига пара, виното е разлято в чашите и ние сядаме, обединени от общата ни цел. С удоволствие наблюдавам как Хелене започва да се смее заедно със Соня и Луиса, как Гарет оказва внимание на Бриджид с обич, която я кара да се усмихва и да порозовява.

Сърцето ми е обзето от дълбок покой, като гледам всички тези любими за мен хора. Хората, които ми станаха толкова скъпи. Внезапно си казвам, че каквото и да се случи с мен, с тях всичко ще е наред. Те ще оцелеят и ще бъдат щастливи. Ще продължат напред, ще се смеят и ще обичат.

Само това ме интересува. Само от това имам нужда. Сега се чувствам още по-силна и по-сигурна в решението си да дойда в Ейвбъри без Алис и като оглеждам за кой ли път масата, още повече се убеждавам, че моята саможертва, ако се стигне до това, ще бъде в името на доброто, което ще оцелее.

Едва когато се втренчвам в Димитри, изпитвам леко съмнение, защото, макар да се усмихва и да прави опити да се смее, зървам тъмните облаци в очите му. Глупаво е да си мисля, че няма да продължи без мен. Че няма да намери щастието си на друго място. И все пак здраво стиснатите му челюсти и тъгата в очите му много ме безпокоят. Не ми се ще да го оставя сам.

Протягам ръка и отмятам косата от челото му, без да ме е грижа, че леля Върджиния или някой друг ще приемат поведението ми за дръзко. Димитри ме поглежда в очите и от дълбините на взора му бликват страстно желание и любов. Знам, че ако има нещо в света, което би ме накарало да променя решението си, това е само той.

Потъвам в горещата вода и изпитвам огромна благодарност към Бриджид, задето намери тази стара вана в задната част на къщата. Греенето на водата в тенджери и пренасянето й в малката ми стаичка си беше истински разкош, едва успях да убедя себе си, че го заслужавам.

Утре вечер по това време ще се подготвяме за Обреда. Разбира се, ако приемем, че Пазителите няма да ни настигнат. Така или иначе, това може да е последната ми нощ сред живите същества.