Мишел Зинк - Огненият кръг

— Ако можеше, щеше да дойде — казва Димитри от леглото зад мен.

Кимам и се обръщам усмихната към него.

— Знам.

Прекосявам стаята, отивам до пакета и изваждам първата дълга до земята одежда, преди да преброя и останалите.

— Тук има шест. Една за мен, по една за всеки ключ и една за леля Върджиния — удивлявам се аз на Унината съобразителност.

Димитри кима.

— Това са одеждите, които носят Сестрите в Алтус, когато изпълняват древни ритуали и обреди.

— Прекрасни са. — Допирам виолетовата коприна до гърдите си, сякаш така силата на Сестрите от Алтус ще се предаде и на мен. — Трябва да благодариш на Уна от мое име.

Димитри става и ме придърпва към себе си, а дрехата се смачква помежду ни.

— Сама ще й благодариш, щом всичко свърши.

Гласът му е дрезгав от вълнение и аз не му отговарям.

Оставям се да ми бъдат закрила неговите ръце, предпочитам той да представя оцеляването ми като очакван край, отколкото като бледа искрица надежда, каквото всъщност е, и ние добре го знаем.

Очаквам, че нощта ще отмине бързо, както често става, когато човек желае времето да не свършва. Часовете обаче сякаш пълзят и Димитри и Едмънд се редуват на равни интервали да обикалят полето, където са разположени каменните възвишения на Ейвбъри, ала все още няма и следа от Пазителите. Това обаче не ме успокоява.

Фактът, че още не са пристигнали, ме прави още по-неспокойна. Копнея да се метна на Сарджънт и да дежуря заедно с мъжете, ала не си правя труда да им се натрапвам. Те просто ще ми отговорят, че е твърде опасно и че трябва да остана затворена в странноприемницата до началото на церемонията. Въпреки всичко все си мисля как по-скоро бих умряла на коня си в откритите поля на Ейвбъри от ръцете на Пазителите, отколкото сама, захвърлена в Пустошта.

Но това би означавало, че не съм се опитала да затворя Портата. Не става.

Когато малкият часовник над камината удря три след полунощ, желанието ми е да видя завършека, колкото е възможно по-скоро. Уморих се да чакам, да мисля.

Седя на малкото канапе до Димитри, облегнала съм се на него, главата ми почива в сгъвката на ръката му, когато той се навежда към мен и шепти в ухото ми:

— Мисля, че е време да взема Камъка.

Кимам и се надигам. Няма нужда да говорим. Той ще постави Камъка, където трябва, за Обреда и изгряващото слънце, а аз ще чакам изгрева в къщата заедно с ключовете и леля Върджиния. Всичко е уредено.

Щом повдигам верижката с Камъка от шията си, усещам погледите на другите върху себе си. Предавам го на Димитри без всякакви церемонии, като отвръщам на втренчения му взор, преди да стане и да кимне към Едмънд и Гарет. Те мълчаливо излизат от къщата. Ние, които оставаме, не казваме и дума в празнотата след тях.

Трудно е да се абстрахирам от чувството, че тръгвам към собствената си екзекуция. Ние заставаме — ключовете, леля Върджиния и аз — до вратата на къщата в очакване на вестта, че е време да се сберем около огъня. От прозореца виждам пламъците, които облизват небето.

Времето ми е към своя край.

Вдигам лявата си ръка, отстранявам медальона от дясната си китка и го поставям на лявата. Знам от съня, който имах за самата себе си в Ейвбъри, че това ще е последното изискване на пророчеството. Последното изпитание. За да затворя Портата, ще трябва да нося медальона върху самия белег.

Което означава, че ако не успея, аз мога не да я затворя, а напротив — широко да я отворя.

Но няма значение. Това е единственият начин и аз поставям потъмнелия златен диск върху Йоргуманда на кожата си. Душата ми тържествува, сякаш въздъхва високо, когато гравираният символ на медальона се намества плътно върху своя близнак на китката ми. За миг ми се струва глупаво, че толкова яростно съм се борила, след като съм била тъй близо до покоя.

Отпъждам тази мисъл, поклащайки глава, и оставям ръката ми отново да падне встрани покрай тялото ми. Нечии пръсти се сключват около моите и когато се обръщам и накланям глава, за да надникна иззад качулката на одеждата си, зървам изящния нос и пухкавите устни на Луиса да надничат иззад копринената качулка на собствената й дреха.

Тя се доближава до мен и проговаря толкова тихо, че се питам дали някой друг освен мен може да я чуе.

— Лия… Аз… — Поглежда ме в очите и тъжно се усмихва. — Много си смела. Каквото и да стане, аз съм сигурна, че ти ще надделееш. Независимо дали в този или в следващия свят. Надявам се да ме вземеш със себе си, където и да отидеш.