Мишел Зинк - Огненият кръг

— Благодаря ти, Луиса. Надявам се и ти да направиш същото.

Признателна съм й за искреността. За първи път моята вероятна смърт се изказва открито от някого и чувствам облекчение от факта, че не се налага да се преструваме. Но дори и така да е, аз нямам сърце да отвърна на усмивката й, защото знам, че съм измамница. Не съм смела. Всъщност се треса от страх и с огромни усилия се възпирам да не избягам със Сарджънт в мига, в който си говорим с нея.

Да избягам и да се скрия от Пазителите, от Душите и от Самаил за колкото може по-дълго време.

Единствено истината ме възпира. А истината е следната: оживея ли по този начин, все едно съм мъртва. Няма къде да избягам. Докато Портата е отворена, Самаил и Душите ще ме открият.

Луиса ме стиска за ръката и щом вратата се отваря, и двете се обръщаме натам. В рамката застава Едмънд на фона на огъня в далечината.

Той кима.

— Време е. До изгрева остава по-малко от час и макар да не искам да ви излагам на опасност, не ми се ще да закъснеем.

В гърлото ми засяда буца, но кимам и излизам навън през отворената врата. Другите крачат зад мен. Чувам стъпките им по камъните на тесния път от къщата, докато стигнем дивите треви на полето. После всичко утихва, ние вървим след Едмънд към огъня, заобиколени от бледите пламъци на факлите. Вдигам глава към небето с цвят на индиго и забелязвам лекото му избледняване на изток. Това е часовникът, който ще покаже часа за Обреда и за моето бъдеще, и аз се питам колко ли време остава, докато слънцето пробие мастиления мрак и освети Камъка.

Поглеждам към тъмната фигура на Димитри пред огъня и с облекчение виждам пушката в ръката му. Бях го помолила да не се намесва, а само да държи Пазителите на разстояние от тялото ми, щом пристъпя в Отвъдното, тъй като не се съмнявам, че отивам тъкмо там. Но аз съм една-единствена и няма да мога да запазя способностите си и в двата свята едновременно. Ако тук се разрази битка, а аз съм в Отвъдното, трябва да бъде водена от тези, които остават.

С приближаването си към огъня ставам свръхчувствителна. Стъпвам по хладната трева и отново усещам задоволство от факта, че реших да изляза боса. Чувствам енергията на Ейвбъри по течението, което преминава под кожата ми и което с приближаването ми към камъните в далечината се засилва още повече. Да си свързан със свещената земя, е много важно и аз се успокоявам от вибрациите, които усещам в стъпалата си. Ще черпя сили от всеки възможен източник — дори от студения в момента змийски камък, който все още е на шията ми. Той може да не съдържа духовна сила в себе си, но е част от леля Абигейл. Колкото и да е слабо, нейното присъствие ми е полезно.

Димитри се втренчва в моите очи, когато пресичам пръстена от факли и спирам пред него. Най-голямото ми желание е силата ми да премахне тъгата и примирението в погледа му.

Не мога обаче да направя нищо, освен да говоря по такъв начин, че той да усети силата в гласа ми.

— Готова съм.

Димитри кима и откъсва очи от мен, за да махне с ръка към огъня, намиращ се на не повече от метър разстояние.

— Всичко е наред. Обредът не се нуждае непременно от огън, но той ще ни помага, на Едмънд и на мен, да наблюдаваме полето наоколо, в случай че някой се приближи. Ние…

— Не е ли рисковано да използваме огън, щом той не е предвиден в пророчеството? — прекъсва го Хелене.

Въздишката на Димитри издава умора.

— Огънят е свещен атрибут в множество древни ритуали, но се използва и за светлина. Щом всичко останало е на мястото си, Лия ще има власт да призове Самаил.

„Но не всичко е на мястото си — мисля си аз. — Алис я няма.“

Питам се дали и другите си мислят същото, защото няма смисъл да изричам очевидното. Вече не можем да се обърнем назад.

Димитри отново поглежда към огъня и очите му се спират на изправения дървен триножник.

— Поставихме Камъка върху дървена подпора, за да може светлината на изгряващото слънце да падне направо върху него. Сега трябва да оформите кръг, да се хванете за ръце и да изричате думите на Обреда, докато чакате слънчевите лъчи да озарят Камъка.

Няма да е толкова просто, колкото изглежда, но бледата светлина в далечината вече струи по небето, а мракът над нас постепенно губи своята плътност.

Обръщам се към останалите и ги оглеждам една по една — Хелене, Бриджид, Луиса, Соня и леля Върджиния.

— Благодаря ви, че сте тук, до мен. Да започваме ли?

Отначало се чувствам неловко. Думите на Обреда звучат в устата ми по-странно, отколкото в съзнанието ми. Ключовете и аз ги рецитираме, ала невинаги сме в синхрон и се запъваме, както сме застанали в кръг около огъня, над който се намира Камъкът. Съвсем ясно усещам хладната длан на леля Върджиния в моята от едната ми страна и Сонината, леко овлажнена, от другата.