Мишел Зинк - Огненият кръг

Но в същото време усещам как пулсът ми сякаш внезапно се учестява. Отначало туптенето идва отдалеч, дори не съм сигурна, че изобщо го чувам, но само след миг то се усилва. Усещам приближаването му и извън мен, и вътре в мен, докато накрая то обхваща и тялото, и душата ми. Изгубените души се отдръпват на една страна с вдигнати мечове и склонени глави. Туптенето става все по-силно, изостава само с половин такт от моето, и Душите отстъпват назад, за да сторят път на Звяра.

Той се изправя пред мен, целият облечен в черно. Също като при Душите размерите му са ужасяващи. Ала има лице на красив мъж и аз пазя смътен спомен за онзи миг в Равнината, когато ликът му се промени и се превърна в страховит звяр, който ме преследваше през горите и щракаше с острите си като бръснач нокти след мен. Не бива да го забравям. Не бива да се оставя да ме заблуди с измамното си очарователно лице. С туптенето на сърцето си, което всеки миг ще забие в такт с моето.

Той се изправя пред мен. Ако иска да ме нападне, аз ще съм като песъчинка пред него. Но той не се приближава яздейки. Изненадва ме, като с едно бързо движение скача от коня си, по-грациозно от което и да е смъртно същество въпреки своите размери.

— Господарке. Оказала си ми честта да дойдеш.

Гласът му е изкривен и деформиран като гласа на животно, което се мъчи да изтръгне звук от гърлото на друго животно.

Аз преглъщам и се надявам гласът ми да звучи непреклонно.

— Не ти оказвам подобна чест. Дошла съм от името на Сестрите да затворя Портата и да те прогоня завинаги от материалния свят.

Гласът ми звучи по детски, дори на самата мен ми се струва така, но само това мога да измисля.

Той се приближава с огромни крачки. Стъпалата му карат земята под нозете ми да трепери и отеква далеч, далеч от нас.

— Не си довела Бранителката.

Вирвам брадичка нагоре.

— Може би, но аз ще затворя Портата, защото в пророчеството се казва, че това е мое право.

Той се приближава още повече, присвива очи и аз забелязвам, че в средата те са почти златни, обрамчени с червено.

— Ти си вироглава господарка.

Гласът му сякаш влиза през порите ми и се разпространява по цялото ми тяло. Чувам пляскането на крилата на гърба му.

— Ще намериш покой едва когато се откажеш от измамните си разбирания.

Той отново се приближава и спира на сантиметри от мен, като се взира в очите ми. Започвам да губя точна представа за околния свят. Мъртвото поле, Душите… всички те избледняват, щом призрачният му глас пролазва във вените ми, а думите му се разтягат и се превръщат в отвратително съскане.

— Мястото ти е при мен, Господарке, знаешшш го. Чувствашшш го.

Той яростно се разтриса и разперва крила от двете страни на тялото ми и те закриват дори гледката към Душите зад него. Крилата ме призовават, плътните им пера лъщят като полиран оникс и ми обещават покой и сигурност. Предоставени от Самаил и, което е по-важно, от самата мен.

Поклащам глава и се улавям за последната читава вейка от своята воля.

— Не. Това не е вярно.

Ала сърдечният ритъм в главата ми се е усилил. Той вече не е половин такт след моя. Сърцата ни туптят в пълна хармония и аз усещам как решителността ми намалява.

— Дааххх — казва той и прави последната крачка към мен, като докосва лицето ми с опакото на облечената си в ръкавица длан. — Напълно естествено е да почувстваш как двамата с теб се привличаме един друг. В това няма нищо срамно. Ти си родена, за да ме въведеш в материалния свят. Да царуваш заедно с мен.

Поклащам глава, за да отхвърля твърденията му, но в съзнанието ми нахлува апатия, така че всичко, което той изрича, има странна логика за мен. Когато крилата му ме обгръщат с топлина и нежност, в мен се настанява успокояващо усещане за правота. Ритъмът се усилва. Сега нашите сърца бият като едно — нашето сърце.

Всичко става толкова просто.

Ние сме едно, както се казва в пророчеството. Не ми е съдено да му отказвам. Това ми носи само тъга, загуби и мрак. Същите неща, които искам да избягна, като му отказвам достъп в моя свят.

Настанявам се в чувствените крила, търкам бузата си в перата им, оставям се на пълния синхрон на биенето на нашите сърца в мига, в който душата ми сякаш се къса на две.

Изкрещявам, вдигам глава от мъхестите гърди на Звяра. Едно дръпване на астралната нишка, която ме свързва с тялото ми, ме вдига от обятията му и аз отново се мятам в мрака на мълчанието. Пропадането ми се струва безкрайно, после първото съзнателно нещо, което усещам, е звукът на далечни гласове, които повтарят в унисон някакви думи, едновременно странни и до болка познати. Навестява ме усещане за нещо здраво зад гърба ми, което ми подсказва, че вече не пропадам, така че с усилие отварям очи, сякаш се будя от дълъг сън.