Мишел Зинк - Огненият кръг

— Алис! Върни се, Алис! Ти успя. Ние успяхме!

Изглежда ми странно, като чувам думите да излизат от собствената ми уста, гърлото ми болезнено се свива, сякаш не съм говорила от много дълго време. С почуда откривам как по лицето на сестра ми се ронят сълзи. Изненадвам се, че мога да плача за нея.

— Хайде, върни се! Джеймс те чака.

Гласът ми става груб, сякаш гневът ми може да накара душата й да се върне в празното тяло.

— Направи го заради него, нали? Нали така?

— Лия. — Димитри се навежда над мен и поставя ръка на рамото ми. — Тя си отиде, Лия. Изпълни онова, заради което бе дошла.

— Не — клатя глава аз, притискам тялото на сестра ми още по-силно, а сълзите ми текат като из ведро. — Не е честно. Не може да си отиде. Не и след като изпълни ролята си на Бранителка. След като ме спаси. След като спаси всички ни.

— Лия. — Гласът му е благ.

Поклащам глава. Няма да го погледна в очите. Ако го направя, значи всичко това е самата истина.

Вместо към него, поглеждам към Луиса, Соня, леля Върджиния… към всички, които са застанали около мен.

— Тя ще се оправи, нали? Трябва й време, за да се възстанови след пътуването. Сега просто спи.

Луиса коленичи в тревата до мен и тихо проговаря. Аз не желая да видя облекчението на лицето й.

— Всичко свърши, Лия. Ти успя. Затвори Портата пред Самаил.

Разтърсвам глава и се люшкам напред-назад с Алис в ръце. Опитвам се да спра Луисините думи.

Ала Димитри не ми позволява да се скрия от истината.

— Погледни ме, Лия. — Гласът му е властен и аз вдигам лице към него, като продължавам да стискам в ръце отпуснатото тяло на Алис. — Тя знаеше какво прави. Изпревари Пазителите и пристигна първа. Тръгнаха си едва когато ти затвори Портата. Алис разбираше, че извършва саможертва. Знаеше, че няма да се измъкне жива от това. Това бе нейното желание.

— Искаше отново да стане добра — хлипам аз.

— Да — кима той. — Искаше отново да стане добра.

Слънцето е воин в яростно стълкновение със стоманеносивите облаци около себе си. Казвам си, че денят е много подходящ — нито мрачен, нито слънчев, сякаш и небесата не са съвсем сигурни в чувствата си относно смъртта на Алис.

Джеймс присъства мълчаливо, застанал от лявата ми страна. Стоим в малкото фамилно гробище на хълма, пръстта от прясно изкопания гроб е натрупана на купчина в краката ни, гранитният паметник се извисява сурово в горната част на изкопа. Димитри и останалите са се върнали в къщата, за да можем двамата с Джеймс да се сбогуваме с Алис.

И един с друг.

Не знам как да започна. Ще ми се Джеймс да осъзнае дълбочината на Алисините любов и саможертва, но все още не съм напълно сигурна, че разбира истината, съдържаща се в пророчеството. Още щом се върнахме от Ейвбъри, аз се опитах да му обясня всичко, ала истината за смъртта на Алис сякаш отскачаше от повърхността на непроницаемото му лице. Той не зададе нито един въпрос впоследствие.

Предполагам, че когато всичко му е ясно, подробностите нямат значение за него. Съществува един-единствен факт и той е, че Алис я няма, а с мен е все едно същото.

Най-после се обръщам и поглеждам скъпото лице, като изричам единственото нещо, което той действително иска да знае:

— Тя те обичаше и искаше да заслужи твоята любов.

Чувам как си поема дъх.

Обръща се и ме поглежда, държи шапката си в ръка.

— Аз ли съм виновен?

Поклащам глава.

— Разбира се, че не. Както винаги, Алис направи онова, което искаше. Ти не би могъл да я спреш, дори да знаеше и да си го искал. Никой не би могъл.

Той въздъхва, поглежда към надгробния камък и колебливо кима с глава.

— Какво ще правиш? — питам аз.

Той свива рамене:

— Каквото съм правил винаги. Ще работя с татко в книжарницата. Ще подреждам книгите, ще правя каталози. Ще се опитам да осмисля всичко, което се случи. — Той накланя глава, за да ме погледне още веднъж. — Ами ти? Ще се върнеш ли някога?

— Не знам. Това място… — Оглеждам хълмовете, оградили гробището, полето, покрито с диви цветя. — Тук се крият толкова спомени…

Обръщам се и го поглеждам.

— Мисля, че само времето ще покаже дали бих могла да ги понеса.

Той кима и ме поглежда с разбиране.

— Ако някога решиш, че би могла да се върнеш, надявам се да се обадиш. Да знаем как я караш.

Успявам да скалъпя лека усмивка.

— Благодаря ти, Джеймс. Непременно.

Той слага шапката на главата си, навежда се и ме целува по бузата. Улавям неповторимата смесица от аромати, характерни само за Джеймс — на книги, прах и мастило — и отново се чувствам на петнайсет години.