Мишел Зинк - Огненият кръг

В чудовище.

В Звяр.

Той се вторачва с вече изцяло кървясалите си, зли очи в Алис.

— Ако си тръгна, ти също тръгваш.

За миг сякаш се взирам във водна повърхност, за да гадая. Фигурата му затрептява, дрехите му се разкъсват с ужасяващ шум, а тялото му става още по-голямо, освобождава се от материята, стиснала в хватката си някаква човешка форма. Появява се фигура, която всъщност не е тялото на човек. Тя е изкривена, деформирана и тъкмо като си мисля, че не мога да откъсна поглед от ужасяващото ме преображение, лицето му просветлява, масивната му челюст изпъква и разкрива невероятно острите му зъби. Някои са изострени и фини като саби, щракат пред нас в оглушителен рев, а очите му, изпълнени с желание за мъст, не се откъсват от Алис.

Тя прекъсва за миг рецитирането на Обреда и за първи път аз се страхувам за сестра си. Дори сега, след всичко случило се, след всичко сторено от нея, аз не желая да я видя затворена в Пустошта.

Зървам решително вдигнатата й брадичка и продължавам да повтарям думите от Обреда в такт с нея. Чува се още един страшен пукот, процепът в небето става по-голям и светът сякаш се люшва под нозете ми. Преди да дръпне поводите на коня си, Самаил хвърля поглед нагоре. Животното се изправя на задните си крака и сянката му пада върху всичко наоколо, и ето че Самаил се втренчва в нас и настъпва.

— Каквото и да се случи, не преставай да декламираш Обреда, докато не се върнеш жива и здрава в нашия свят, Лия. Обещай ми, или всичко ще е било напразно.

Спирам само за да извикам през воя на вятъра:

— Обещавам.

Продължаваме да припяваме в идеален синхрон, а Самаил препуска към нас с вторачен в Алис поглед. Аз вече не усещам неговия пулс в такт с моя, а туптенето на моето сърце сякаш е по-силно от неговото, когато той се доближава до нас. Не мога да кажа кое е по-мощно, воят на вятъра или грохотът от приближаването на Самаил, но бързо си спомням обещанието и не спирам да повтарям думите, дори когато той се изправя току пред нас. Дори когато се навежда ниско и пътьом протяга ръце към сестра ми. Той я откъсва от мен и аз се вкопчвам в ръката й толкова здраво, колкото я бях сграбчила в мига, когато тя ме изтръгна от обятията на смъртта в реката зад Бърчуд.

Ала напразно. Моята сила не може да се сравнява с тази на Самаил и Алис се откъсва от ръцете ми. Той я мята отпред на коня си, а огромните му крила се мятат около нея, докато накрая съвсем я изгубвам от поглед. Той обръща коня си и се насочва към гората.

Не стига далеч.

Само след миг конят му забавя ход и спира. Виждам как животното се мъчи да преодолее някаква невидима сила. Вдига се на задните си крака и цвили, накрая полита във въздуха със Звяра и сестра ми на гръб към разцепеното небе над нас.

Дори от мястото си на земята аз съзирам как Звярът и конят му се борят със силата, която ги дърпа към процепа в небето. Но каквато и да е тази сила, колкото и силни да сме заедно със сестра ми, тази мощ тук е по-голяма дори от мощта на Самаил.

И тогава те изчезват.

— Алис! — носи се гласът ми над полето, което се е смълчало като смъртта.

Поглеждам назад към Душите и с почуда откривам, че ги няма. Вятърът е утихнал, процепът в небето се е затворил, сякаш никога не е съществувал. Дочувам звъна на метал по земята близо до нозете ми, навеждам се и виждам, че медальонът е паднал в тревата. Вдигам го, обръщам го в ръцете си, очаквайки да видя знака, гравиран на повърхността му.

Но там няма нищо.

Обръщам китката си нагоре и почти очаквам белегът да се е махнал и от там, ала той стои на кожата ми, както неизменно е стоял от татковата смърт насам.

Докосвам гладката повърхност на медальона и ми хрумва да го взема със себе си. Той бе част от мен в чудните ми и страховити приключения и не ми се ще да го оставя.

Но не, аз горя от желание да го отхвърля от себе си. Оставям го отново да падне на земята, като в същото време се оглеждам и си мисля за сестра ми, чакам силата на Равнината да ме отведе при нея, както е ставало винаги досега.

Представям си я в Пустошта, на плажа във всеки един от седемте свята в Отвъдното, които бях посетила, ала нищо не ме тласка към нея. Отново съм захвърлена сред черния мрак, пропадам, пропадам, докато най-после душата ми се вмъква в тялото и аз се озовавам на полето край Ейвбъри, където лежа до безжизнената телесна черупка на сестра ми.

Когато си поемам дъх, тялото ми се извива от болка и аз вдишвам с широко отворена уста. Лежа така, докато събера кураж да се изправя и седна до сестра ми. Подпъхвам ръка под главата й, вдигам горната част на тялото й и я поставям в скута си.