Мишел Зинк - Огненият кръг

Отсреща, зад пламъците Бриджид съсредоточено повтаря думите, а Хелене и Луиса са от двете й страни. Поглеждам към небето само веднъж и безпристрастно отбелязвам как с издигането на слънцето на хоризонта светлината става все по-ярка. След това затварям очи и се съсредоточавам в словата на Обреда. Внимавам да ги изговарям заедно с ключовете и леля ми. За да призова Звяра.

Думите зазвучават по-ритмично. Синхронът ни се подобрява, когато повтаряме заклинанието на Обреда един път, два пъти, три пъти… Материалният свят започва да се отдалечава, докато накрая единствената връзка с него са стъпалата ми върху земята на Ейвбъри, чиято древна сила пулсира нагоре по краката ми, навлиза в корема и мишците ми, докато накрая цялото ми тяло завибрира с нея. Мисля си за Алтус с желанието да стъпя на нещо древно като самото пророчество и да доловя опияняващия аромат на портокали, примесен със соления дъх на морето. Сигурна съм, че чувам как вълните се разбиват някъде долу, тъй близо, сякаш стоя на острите скали в Алтус.

Вече не мисля да отварям очи. Аз се нося в ефира, който се простира между материалния свят и Отвъдното. Отдавам се на усещането. На първичните слова, които устните ни мълвят. На топлината на огъня върху лицето ми. На свещената земя под нозете ми.

А после очите ми рязко се отварят, сякаш насилени от някого, зад клепачите ми проблясва ослепителна светлина и в следващия миг аз съзирам Камъка, осветен от единствения слънчев лъч, току-що надникнал иззад далечния хоризонт.

От центъра на кръга се дочува бучене, което пробива навън в мига, в който Камъкът, сякаш осветен отвътре, променя цвета си. Той вече не е тъмносивото камъче, а светеща зелена сфера. Не мога да откъсна поглед от него, а устните ми продължават да се движат като в тиха молитва, но с думите на Обреда. Камъкът идва при мен, зове ме и аз изпадам в странно приятно състояние, сякаш изпитвам неутолимо желание. Връзките, които ме стягат, се разпускат и аз се наслаждавам на свободата.

Ала това трае само миг, защото от Камъка изригва ослепителна светлина. Тя ни облива целите, алчно разкъсва земята между Камъка и нашия кръг. Затварям очи да се предпазя, ала светлината не изчезва, остава да осветява пространството зад клепачите ми, после я виждам да проблясва и върху други неща.

Джеймс и аз край реката в Бърчуд, и двамата невероятно млади и безгрижни.

Хенри, усмихнатото му лице, обърнато към мен, докато се смеем на някаква книга в салона.

Луиса, Соня и аз, китките ни една до друга, а на гладките ни кожи се виждат почти еднаквите отпечатъци.

Аз, на канарата до езерото, където майка ми е пожертвала живота си в името на пророчеството.

И накрая лика на Димитри, тялото му, което се движи върху моето, осветено от огъня в малката ми стая в Ейвбъри.

После пада черен мрак, аз се впускам в него и в душата ми настъпва мир, а аз се питам дали най-после не съм мъртва. Но, разбира се, да умреш не е толкова лесно и миг по-късно отварям очи и виждам, че стоя на същия плаж, където за първи път научих за странностите на Отвъдното и за силата на мисълта. Океанът се плиска и се пени в нозете ми, от лявата ми страна са подредени същите скални пещери, които скриват всичко от погледа, с изключение на плажа.

Оглеждам се и за миг усещам несигурност. Сега, когато съм тук, нямам представа какво трябва да направя, за да се сложи край на пророчеството. След всичко, което се случи, след неимоверните усилия, които полагах, за да се крия от Душите в Отвъдните светове, изглежда някак странно сега да ги диря, но мисля, че тъкмо това трябва да сторя. Ако всичко беше толкова просто, че да се свежда до едното желание да затворя Портата, досега то щеше да е изпълнено. Но аз се намирам тук, в Отвъдното, в съответствие с въздействието на Камъка, Обреда и ключовете. Мога само да предполагам, че в материалния свят другите здраво стискат ръцете ми. Че продължават да повтарят словата на Обреда. Това е тяхното задължение в нашата сделка и аз за кой ли път осъзнавам, че моето е да призова Звяра, въпреки че всеки миг през последните две години бе посветен на това, да го прогоня.

Тутакси осъзнавам, че плажът, ограден от едната страна от вода, а от другата от пещери, не е подходящо място за целта. Но пък не желая да се срещна с Душите в Пустошта, тъй като може да ми е съдба да бъда погребана там, а не искам да улеснявам действията на Самаил.

Не, бих искала да се срещнем, да го срещна на позната почва и в същия миг се сещам къде точно ще отида. Спомням си Сонините думи от много, много отдавна, когато пътуването в Равнината бе странно и непознато за мен.