Мишел Зинк - Огненият кръг

„Мислите въздействат на Равнината, Лия.“

Мисля си за Бърчуд. За хълмовете наоколо, които се извисяват във всички посоки. За гората, застилаща като килим полето, за реката, която тече зад голямата каменна къща. За гробището, където Хенри почива до баща ми и майка ми.

Чувствам и покой, и болка едновременно. Подходящ край за бремето на пророчеството.

Само след миг аз съм във въздуха, нося се над пещерите край плажа, пясъчните дюни и морските треви отстъпват място на сиво-зелени поля, които скоро се превръщат в яркозелени морави. Под себе си виждам същества, множества, които тичат откъм посоката, в която летя, като преследвани от пожар. Дори животните не искат да останат там, накъдето съм се понесла. Единствена аз летя към Звяра, докато всички останали бързат да се отдалечат от него.

Ала няма време за размисли. Започвам да се спускам към земята, като за пореден път се възхищавам на мощта на Равнината. Достатъчно е да си помислиш за човека, когото искаш да видиш, или за задачата, която трябва да изпълниш, и тутакси си на точното място, понесен единствено от силата на мисълта.

Докосвам земята и очаквам да усетя меката пролетна трева под нозете си. Ала нещо грапаво дере нежната ми кожа. Поглеждам надолу и с почуда виждам, че тревата е изсъхнала и мъртва. Разбирам всичко, щом вдигам поглед и съзирам сиво-черния пейзаж около мен. Той имитира полята край Бърчуд, ала аз разпознавам в него мъртвото поле, на което преди време бях призована да се срещна с Алис.

Този пейзаж е нещо повече от трева и дървета, в които липсва живот. Самият въздух сякаш е лишен от кислород. Сякаш този свят е бил изоставен. Сякаш всички в Отвъдните светове знаят, че ако останат тук, няма да последва нищо добро, затова са избягали. Правя малък кръг, като се оглеждам за някакъв знак, оставен от Душите.

Чувам ги — не, първо ги усещам.

Долавям нещо като тътен под земята, сякаш някое огромно животно се търкаля към мен и всеки миг ще изскочи измежду дърветата. Пулсът ми се ускорява, аз чакам и се ослушвам и никак не се изненадвам, когато осъзнавам, че тътенът всъщност е тропот от конски копита в далечината. Много повече на брой от когато и да било. Несъмнено Звярът е изпратил всяка една от своите креатури да се присъедини към преследвачите в последния етап от залавянето на призваната да го въведе в света, в моя свят.

Конете им се приближават толкова бързо, че Хрътките изглеждат тромави в сравнение с тях, и аз се обръщам към дърветата, където е най-силният грохот, като се стягам да посрещна Душите и техните жребци. От шума, който вдигат, е видно, че те прииждат от всички страни, ала аз мога да съсредоточа погледа си само в една посока. И само след миг съм щастлива, че съм избрала тъкмо тази.

Душите се изливат на талази от гората, а в ръцете си размахват огнени мечове с кървав отблясък. Бях забравила чудовищните им размери, тъй като дори Пазителите не са по-едри от човеците в материалния свят. Душите обаче са два пъти по-големи и всички са възседнали по една планина, пред която Сарджънт изглежда като джудже. Като ме виждат в полето, те не намаляват скоростта си, нито се двоумят, а с още по-голяма енергия се втурват напред, сякаш се боят, че ще избягам, преди да ме заловят.

Но аз не помръдвам. Не си правя труда да извадя лъка си или друго средство за отбрана. Времето ми за защита отдавна е отминало. Сега аз трябва да ги призова при себе си.

И да се боря с тях със силата, завещана ми от моите предци — от Общността на Сестрите.

От леля Абигейл. От леля Върджиния. И от майка ми.

Но в момента това няма значение, защото те напират към мен под строй, прииждат от всички страни и ме наобикалят като хищници, нахвърлили се на малко животинче. Когато вече няма откъде да се промуша, Изгубените души, които са тъй многобройни, че не виждам докъде се простират редиците им, вдигат мечовете като един и от гърлата им изригва силен рев. Не са ми нужни думи, за да разпозная в него победния вик на Душите.

Разтрепервам се, не мога да скрия страха си. Те са огромни, тромавите форми на туловищата им пращят от мускули, които подскачат под дрипите им, изразът на лицата им под сплъстените им бради е ужасяващ и отблъскващ.

Те стесняват кръга около мен, като се приближават с конете си, огромните животни щракат с оголени зъби насреща ми, а Душите ги наблюдават с нескрито удоволствие. Започвам да мисля, че няма да стигна до Пустошта. Че ще умра тук, задушена до смърт под конските копита, преди да имам възможност дори да се опитам да затворя Портата.