Мишел Зинк - Огненият кръг

Аз кимам и стискам ръката й, чувствата сякаш всеки миг ще прелеят от сърцето ми.

— И аз изпитвам същото. Няма друг, с когото бих споделила преживяното през последните месеци. — Навеждам се към нея, челата ни се докосват и двете оставаме така известно време, после се надигам. — Трябва да се опитаме да поспим. Трябва да подредим мислите си, особено като знаем, че Пазителят е по петите ни.

Тя кима с глава, изправя се и застава до мен. Когато се отправяме към палатките си, усещам странно облекчение.

Твърде разумно е да започнем да се сбогуваме.

Не се насочвам съзнателно към Отвъдното. Би било глупаво да го правя тъкмо преди Белтан, тъкмо преди мига, в който ще призова Звяра, за да го прокудя завинаги.

Въпреки това се озовавам в безплодната Равнина на Отвъдното, която свързвам най-вече с Алис. Макар и да не съм го искала нарочно, не се изненадвам. Мисълта за Алис ми бе тягостна, докато пътувахме към Ейвбъри. Непрекъснато се връщам към последния ни разговор, състоял се в парка. Спомням си искрата на съмнение в Алисините очи и се питам дали съм направила всичко по силите си. Дали Алис не е по-близо до решението да мине на другата страна, отколкото си мисля.

Добре познавам законите на Отвъдните светове. Или отиваш с желание в Равнината, или някой друг те призовава там. Но както съм застанала сред полето — оцветено само в черно, сиво и приглушено виолетово, — не съм сигурна какво точно ме е довело до пустотата на тази Отвъдна Равнина. Вярно е, че си мислех за Алис. Че само тя би ме довела да я търся на това място. Тя, разбира се, би могла и да ме призове, но би трябвало също да е тук, за да ме посрещне.

Завъртам се и се взирам през дивата висока трева към дърветата в далечината. Това е един мълчалив свят. Не чуруликат птички. В тревите не притичват дребни животинки. Дори дърветата не шумят на вятъра — не го усещам, нито го чувам.

Струва ми се, че чакам дълго време, стомахът ми е свит на възел. Независимо какви са причините да съм тук, Алис не се вижда никъде, а аз не мога да си позволя да я чакам още дълго. Не е лесно да избегна срещата си с Душите в Отвъдното, а и не възнамерявам да ги оставя да ме завлекат в Пустошта. Още не. Не и по този начин. Ако ме прокудят там, нека да стане по време на Обреда при Ейвбъри.

Пък и няма да се предам без бой.

Оглеждам за последен път полето с надеждата да видя как сестра ми се приближава отнякъде. За първи път изпитвам разочарование, че я няма в Равнината, ала не разполагам с време да се замислям над този странен обрат в събитията. Разочарованието ми е помрачено от безпокойство и аз затварям очи, като се стремя да се завърна в материалния свят, но през цялото време си мисля само за Алис. Питам се къде ли е и какво я е възпряло да дойде в Равнината, която тя обитаваше дълго преди дори да узная за нейното съществуване.

На другия ден препускаме, колкото ни сили държат, макар че на мен все не ми се струва достатъчно бързо. Едмънд язди най-отпред, като поддържа темпото, имайки предвид факта, че Хелене не е опитна ездачка, а леля Върджиния е уморена.

Белтан е само след три дни и аз се чувствам изключително уязвима. Нервите ми са изопнати до скъсване от очакването, но въпреки всичко ми липсва усещането за спешност, изпитано във Франция, когато бягах от Пазителя на Самаил. Трудно е да напрягам тялото си, след като едва подремвам между кошмарите, в които Душите — и все по-често самият Самаил — ме следват по петите. Те ме гонят дори след като се събудя, и това не е само в откъслечни мигове. Различно е. В кошмарите ми Самаил ме приветства.

Приветствам го и аз.

Това е израз на най-мрачните ми страхове: че няма да съм достатъчно силна. Че ще допусна да бъда използвана като оръжие, за да може хаосът да навлезе и властва в света.

Не искам другите да усетят как съдбините им се определят от личност, която вече се съмнява във волята си за борба. Затова пазя страховете си в тайна, скътани в най-тъмните дебри на сърцето си.

Намаляваме скоростта, за да намерим удобно място за лагеруване през нощта, леля Върджиния изостава и започва да язди до мен. Очевидно има нещо да ми каже, но продължаваме мълчаливо напред, докато тя най-сетне отваря уста и изрича:

— Извинявай, Лия.

Поглеждам я учудено.

— Да те извиня ли? За какво?

Усещам умората във въздишката й.

— Задето настоях да тръгна с вас. Задето те бавя, след като не можеш да си го позволиш.

— Не ставай глупава. Хелене е десет пъти по-бавна от теб. Ако ти беше останала в Лондон, ние нямаше да се придвижваме по-бързо. И бездруго ще продължим с досегашната си скорост. — Усмихвам й се. — Освен това присъствието ти ми действа успокоително.