Джос Стърлинг - Феникс

- Влез тук. - Тони ме заведе в малката като шкаф стая, която му бяха дали. Той беше принуден от нараняването си да се откаже от активна дейност и му беше разрешено да остане само заради „доброто” сърце на нашия водач. И добротата се ограничи само с тази дупка. За разлика от Тони, на мен ми бяха дали хубава стая в апартамент на последния етаж - нещо като награда. И тъй като бях най-добрата в занаята, аз никога не бях разочаровала Пророка - до днес.

- Лошо ли е положението? - попитах и протегнах ръка към мръсния прозорец. Виждах белия мехур в средата на дланта си и ярко зачервената кожа на ръката си до лакътя.

Тони въздъхна.

- Вероятно трябваше да отидеш в „Бърза помощ”, Фей.

- Знаеш, че не мога.

Той извади тубичка с мехлем от пътническата си чанта, сложена на дюшека. Никой от нас не беше разопаковал багажа си, защото винаги трябваше да бъдем готови бързо да се изнесем оттук. Тони изцеди малко мехлем върху кожата ми и ме погледна с премрежени очи.

- Не, и ако искаш да се върнеш.

- Аз... Знаеш, че няма къде другаде да отида. - Проверяваше ли ме? Пророка често подлагаше на тест лоялността ни, като ни настройваше един срещу друг, и всички съзнавахме, че сред нас има шпиони.

- Така ли? Младо момиче като теб би трябвало да си намери по-добър живот от този. - Той прерови чантата си и извади ролка прозрачно домакинско фолио - нашият еквивалент на хирургична превръзка. Живеехме като войници на вражеска територия, имахме най-необходимото и си помагахме сами. - Трябва да пазиш раната чиста.

Прехапах устни от болка, докато Тони увиваше фолиото около изгорената ми ръка, и гледах как мехлемът се процежда между раната и превръзката.

- Има ли нещо друго, Тони? Не съм живяла извън Общността. Пророка казва, че хората като нас не са добре дошли навън.

Той изсумтя.

- Да, той знае всичко.

Пророка наистина знаеше всичко, откакто го помнех.

- А ти защо остана? - Ако Тони ме проверяваше, можех поне да му върна услугата.

- Няма къде другаде да отида, нито имам пари. Не съм тук законно. Ако ме върнат у дома, ще бъда низвергнат бивш крадец на коли в

Албания, без средства за издръжка. И не заразях семейството си в добро положение. Вероятно ще ме застрелят веднага щом ме видят.

Повечето от хората в Общността бяхме като Тони, скитници без родина. Това беше само видимата част на капана, в който бяхме хванати.

- И аз не живея законно. Нямам свидетелство за раждане, нищо. Дори не съм сигурна къде съм родена.

- Аз бях там. - Той откъсна фолиото. - Мисля, че бяхме в Нюкасъл.

- Толкова далеч на север? - Не знаех, че Тони е с нас от толкова отдавна, и се зарадвах, че съм запълнила малка част от празнотите в спомените си. - Помниш ли майка ми?

Той повдигна рамене.

- Да, навремето тя беше една от компаньонките на Пророка. Беше хубава. Ти малко приличаш на нея. Нямаш ли никакви спомени за нея?

- Имам, но не оттогава, а от по- късно, когато тя вече не беше добре. - Майка ми умря от рак, когато аз бях на осем, след като една година се бори с болестта, и аз си спомнях ясно само една болезнено слаба жена, която пламенно ме прегръщаше. За щастие, бях достатъчно голяма, за да поема събираческите и задължения, затова запазихме покрива над главите си през последните дни на заболяването и. Въпреки че беше обречена да умре, тя не можеше да отиде в болница. Пророка не и разреши. Той ми каза, че лекарите няма да помогнат, след като неговите лечителски способности не са успели да премахнат тумора. Тогава му повярвах, но девет години по- късно и много по-наясно с методите му, вече се съмнявах. Лечителските му способности не ми се виждаха нещо много повече от превъзходство на духа над материята. Мама доказа, че не може да си внушаваш, че си по- добре и да не обръщаш внимание на болката, както ни казва да правим Пророка, когато тялото ти престане да функционира.

- Това трябва да свърши работа. - Тони пусна в чантата си медицинските запаси. - Ще ми кажеш ли как получи изгарянето?

Преглътнах и кимнах. По-късно трябваше да кажа на Пророка, затова можеше да проверя как ще възприеме историята един приятел.

- Бях на стадиона, на който снощи ми заповядаха да отида.

Тони седна на дюшека. Вече знаеше тази част от историята, тъй като обикновено присъства на срещите, когато разпределят задълженията ни. Колонията ни живееше близо до район в източен Лондон, който обхващаше финансовите богатства на Сити и новите олимпийски строежи в Лий Вали, изсмуквайки пари като паразит върху здрав организъм.