Джос Стърлинг - Феникс

Косата и беше сплетена на стегнати, прилепнали за главата плитки, които ме накараха да изтръпна от болка само като ги гледах.

Русокосата се наведе към мен.

- Не я слушай. Интересно е. - Тя също имаше акцент - може би скандинавски. - Използват мембрана от лек полимер за покрива. Играх си с формулата в лабораторията миналия семестър. Ще бъде любопитно да се види дали ще издържи.

- Да, това наистина е... страхотно.

- Те вече ме уплашиха. Очевидно бяха гениални и пак изглеждаха добре.

Екскурзоводката се придвижи и ние тръгнахме нагоре по рампата на самия стадион. Въпреки причината да съм тук, не можах да не изпитам вълнение, че вървя по пътя на Олимпийския огън. Не че някога съм присъствала на запалването му. Мечтите ми да спортувам така и не се сбъднаха. Освен ако Олимпийският комитет не решеше да пощурее и да въведе медал за крадци. Тогава може би щях да имам шанс. Познавах въодушевлението от успешния обир, елегантното промъкване и ловко бягство. И за това се изискват същите умения като да обикаляш стадиона по писта, нали? Да, аз бях златен медалист в моята дисциплина.

Докато жизнерадостната екскурзоводка размахваше чадъра си, за да ни насърчи да я следваме, ние навлязохме в огромното овално пространство на стадиона. Еха. Не бях отивала толкова далеч по време на предишните си посещения там. В главата си чух отзвука на въодушевените тълпи. Редици празни места, изпълнени със сенки, чакаха зрителите. Не бях разбрала, че бъдещето също крие своите презраци, така като го прави миналото, но сега ясно можех да ги усетя. Енергията се носеше на вълни във времето дори в това спокойно юлско утро в сряда.

Напомних си да се съсредоточа върху работата и се промъкнах по- близо до момчето. Сега го видях в профил. Той имаше лице, каквото виждаш в списанията за момичета, до манекенки, прелестни като него. Природата го беше надарила щедро - изящно изваян нос, небрежно подстригана мастиленочерна коса, която изглеждаше добре, колкото и да беше разрошена, черни вежди и невероятно красиви скули. Не виждах очите му, защото носеше слънчеви очила, но се обзалагах, че са големи, изпълнени с чувства и шоколаденокафяви. О, да, той беше прекалено хубав, за да е истински, и аз го мразех заради това.

Хванах се, че го гледам гневно, и се изненадах от реакцията си към него. Защо реагирах така? Обикновено не изпитвах нищо към жертвите си, освен лека вина, че съм избрала точно тях. Винаги се опитвах да избирам хора, на които загубата няма да се отрази чувствително. Бях нещо като Робин Худ. Доставяше ми удоволствие да надхитря богатите мишени, но не исках никой да страда от обирите ми. Шерифът на Нотингам имаше придобити нечестно данъци, а тези хора имаха застраховка от мултинационални компании и всъщност те ограбваха бедните. Аз не бях като тях и не обирах вдовици и сираци, нали? Те получаваха компенсации. Поне така си мислех, докато планирах джебчийските си удари. Задачата ми сега беше малко по-различна, защото действах по заповед. Рядко ме караха да крада от определена мишена, но изпитах облекчение, когато видях, че момчето изглежда така, сякаш е осигурено до шията. Нито той, нито аз бяхме избрали това, затова нямаше смисъл да се настройвам срещу него. Не го беше заслужил с нищо -просто си стоеше там, спретнат, чист и съсредоточен, докато аз бях безнадеждно бедствие.

Екскурзоводката остроумно обясняваше как седалките са направени така, че да могат да се махат. Сякаш ми пукаше за Олимпийското наследство. Не бях убедена, че ще видя следващия месец, още по-малко идните десет години. По маршрута за летище „Хийтроу” избуча самолет, който остави бяла диря в лятното небе. Момчето погледна нагоре и аз пристъпих към действие.

Възползвах се от достъпа до мисловните им схеми, които се въртяха като красиви калейдоскопи и непрекъснато се променяха, и после...

Спрях времето.

Е, не съвсем, но такова чувство имам, когато упражнявам моята дарба. Всъщност замразявам възприятията, за да не забележи никой, че времето минава. Затова са ми необходими малки групи в затворени места. Други може да забележат какво става, ако група хора изведнъж застинат в една поза като восъчните фигури в музея на Мадам Тюсо. Това е малко като да те приспят с упойка и после отново да се събудиш, или поне така ми казаха, когато изпробвах способностите си пред другите в Общността - нещо като мой дом, въпреки че по-често ми приличаше на зоологическа градина.

Всички в Общността сме саванти - хора със свръхсетивни възприятия и способности. Савантите съществуват само защото от време на време се ражда човешко същество с дарба. Едно особено измерение в мозъка им дава възможност да правят неща, за които другите могат само да мечтаят. Някои от нас могат да премесват предмети със силата на ума си - това се нарича телекинеза. Познавам няколко, които могат да ти кажат дали говориш с мислите си - телепатия. Има и един човек, който може да обърква мислите в главата ти и да те принуждава да правиш каквото той иска. Начините, по които се развиват способностите на савантите, са много и различни, но никой не притежава дарба като моята. Предпочитам да е така, защото се чувствам изключителна.