Джос Стърлинг - Феникс

Малката група от десетина студенти и екскурзоводката замръзнаха на местата си. Ръката на скандинавското момиче спря в косата и, а едно азиатско момче застина с отворена уста, докато кихаше.

Вижте ме само. Мога дори да лекувам настинки.

Бързо претършувах раницата на мишената и попаднах на злато. Той имаше айпад и айфон. Това беше прекрасна новина, защото и двете се скриват лесно и струват скъпо на черния пазар, почти колкото в магазина. Почувствах познатата тръпка на победа и трябваше да устоя на изкушението да направя снимка на студентите, както стоят неподвижно - осемнайсетгодишни, заловени да си играят на живи статуи. Опитът ми подсказа, че ще платя за победоносното си ликуване със съкрушително главоболие, ако ги задържа така повече от двайсет- трийсет секунди. Натъпках плячката в голямата си платнена торба и нагласих раницата на раменете на момчето точно както си беше. Добра съм в детайлите. Сега обаче стоях твърде близо, почти го бях прегърнала, и видях очите му под слънчевите му очила. Сърцето ми спря, когато съзрях изражението му. Не беше безизразният, изцъклен поглед, който обикновено имаха жертвите ми. Това момче някак съзнаваше какво става и очите му блестяха от гняв.

Той не можеше да се бори с дарбата ми, нали? Досега никой не го беше правил. Нито дори най- силните саванти в Общността бяха успявали да отблъснат атаката ми на замразяване. Бързо смених фокуса, за да се възползвам от способностите си и да проверя каква е мисловната му схема с моето шесто чувство. Мога да виждам мозъчните вълни на хората, нещо като ореол около слънцето, или по-скоро, все едно човекът стои пред вечно променящия се калейдоскоп на душата си. Можеш да разбереш много неща от цветовете и схемите, дори да зърнеш мислите. Мислите на това момче не бяха спрели в последната точка, преди да нанеса удара си, което би изглеждало като абстрактен ореол от сини оттенъци, преплетени с цифри и букви. Мозъкът му все още работеше, по-бавно, но определено беше буден.

Короната се промени в червения спектър и сега сред пламъците се рееше моето лице.

Да му се не види.

Зарязах опита си да дръпна докрай ципа на раницата му и хукнах към изхода на стадиона. Усещах как силата ми да ги държа неподвижни се изплъзва като пясък, който изтича от дъното на скъсан чувал, много по- бързо от обикновено. Нещо в мен крещеше, че това не може да се случва, защото бях изключително добра. Дарбата ми да сковавам умове беше едно от нещата, които бяха останали абсолютно надеждни през всичките други безумия, които представляваше моят живот.

Уплаших се до смърт, че тази способност вече не ми се удава. Ако беше така, с мен беше свършено.

Левият ми кец шляпна петата ми, докато бягах от стадиона. Проклетата връзка се беше скъсала. Отправих се към багера, зад който първоначално се бях скрила. Ако стигнех дотам, щях да се измъкна и да легна на тревата на ливадата с диви цветя. Оттам щях да допълзя по корем до подземния бетонен канал, през който бях влязла в стадиона.

Подметката ми се подхлъзна върху неравност на земята и аз изгубих кеца до рампата, но бях твърде паникьосана, за да го взема. Никога не правя такива грешки. Когато крада, винаги влизам и излизам, без да оставям следи. Стигнах до багера. Сърцето ми думкаше в гърдите като гърмящи през усилвател басови звуци. Връзката прекъсна и аз разбрах, че останалите студенти отново ще бъдат в съзнание. Но дали момчето беше успяло да отблъсне вцепеняващата ми атака и да ме проследи?

Шумът на строежа продължаваше без прекъсване. Не се чуха викове или изсвирвания. Надзърнах иззад колелото на багера. Момчето стоеше на върха на рампата и оглеждаше Олимпийския парк. Не вдигаше врява, не настояваше да ме търсят и не се обаждаше на полицията, а само гледаше. Това ме уплаши още повече. Не беше нормално.

Нямах време да разсъждавам. Тръгнах сред високите треви и намерих пътеката, която вече бях направила в ливадата и която трябваше да ме отведе на безопасно място. В тази част на строежа имаше по-малко камери за наблюдение и няколко скришни места, ако ги знаеш къде са, затова биха ме открили по-трудно. Все още можех да се измъкна.

Легнах по корем, прехвърлих торбата отстрани на тялото си и за момент се отпуснах на земята.

Адреналинът все още тътнеше във вените ми като влакче на метрото. Догади ми се. Бях възмутена от себе си заради непрофесионалната си паника и ужасена от случилото се, но нямах време да мисля за това. Трябваше да стигна до улицата и да се отърва от откраднатите вещи.