Джос Стърлинг: Феникс

Това ми напомни, че все още притежавам две много ценни неща, и аз докоснах чантата си. Беше топла, не, направо гореща. Бръкнах вътре, за да проверя какво не е наред. Глупава постъпка.

Телефонът и таблетът избухнаха в пламъци.

Облях се в пот, издърпах ръката си и хвърлих торбата. Пръстите ми пареха адски и цялата ми ръка сякаш беше обгорена. Помъчих се да не обръщам внимание на болката. Не можех да видя колко лошо е положението, защото сега цялата торба гореше и изпращаше към небето димен сигнал, показваш точно къде е крадецът. Запрепъвах се и хукнах слепешката към оградата, охкайки от болка. Трябваше да потопя във вода ръката си. Вече не ми пукаше дали някой ще ме види. Трябваше да се измъкна оттам.

Повече с късмет, отколкото по правилна преценка, аз намерих бетонния канал и пролуката в оградата. Промъкнах се през телта.

Косата ми се закачи и се наложи да я дръпна силно, за да се освободя. Това добави още едно нараняване към нарастващия ми списък. И после, куцайки и притискайки ръката си до гърдите, аз се отправих по незастроените площи към гара Стратфорд, за да се скрия сред тълпите на перона.

- Тони, Тони, отвори ми! - Заудрях със здравия си юмрук по очуканата аварийна врата на Общността, която имаше напречна греда отвътре, и затова трябваше да чакам някой да се смили над мен и да ме пусне да вляза.

Както предполагах, Тони беше единственият дежурен толкова рано през деня. Другите вече бяха навън и „събираха” богатства за Общността. Чух го, че тътри крака. Осакатеният му крак се влачеше на всяка крачка. Той отмести гредата и отвори. Долната част на вратата изстърга по напуканата бетонна настилка.

- Фей, защо се прибираш толкова рано? - Тони се отдръпна, за да ми направи място да мина, и после затвори вратата. - Къде е торбата ти? Скри ли я някъде?

Тони беше дребно човече с прошарена коса, кожа с бронзов загар и очи като на горско птиче, което вечно е нащрек за някой хищник, и беше нещо като най- добрият ми приятел в Общността. Преди две години той беше загубил спор с камион, който се опитвал да отмъкне на отбивка близо до Уолтъмстоу, без да знае, че шофьорът спи в кабината. Мъжът потеглил, когато чул, че Тони отключва вратата с помощта на телекинетичните си способности, без да поглежда каква е причината. Тони попаднал пред колелата и едва не загинал. Оттогава можеше да използва само едната си ръка и единия крак. Другите бяха премазани и така и не заздравяха добре, въпреки всичко, което аз се помъчих да направя за него. На членовете на Общността не беше разрешено да използват услугите на Спешна помощ. Ние трябваше да „летим под радара”, както се изразява нашият водач.

- Не трябваше да се връщаш. - Тони колебливо стоеше на входа, без да реши дали да ме изрита навън, или да ми позволи да вляза.

- Ранена съм.

Той погледна нервно през рамо.

- Но вървиш. Знаеш правилата, Фей.

Беше ми омръзнало да се боря сама и очите ми се напълниха със сълзи, които не можех да си позволя да пролея.

- Знам проклетите правила, Тони. Торбата ми се запали. И се изгорих. - Вдигнах дланта си, където имаше голям мехур. Поне веднъж исках малко съчувствие, а не само да ми заповядват да изпълнявам задълженията си. - Много ме боли.

- Да, изглежда неприятно. - Раменете му се прегърбиха пораженски за миг, докато мислеше за последиците, и после се изправиха. - Не трябва да те пускам вътре, но какво пък? Ела с мен да видя раната ти.

- Благодаря, Тони. Страхотен си. - Добротата му помагаше повече, отколкото той предполагаше.

Тони пренебрежително махна с ръка.

- И двамата знаем, че това няма да е краят на историята. Само почакай Командира да чуе. -Той безпомощно повдигна рамене. - Но първо нека се справим с нараняването ти. Очаквам, че и двамата ще съжаляваме.

Избърсах сълзите с опакото на ръката си.

- Съжалявам.

- Да, да. - С гръб към мен, Тони направи пренебрежителен жест с пръсти, знак на предизвикателност към предстоящите неприятности. - Всички съжаляваме - непрекъснато. - Той затътри крака по вонящия коридор, който беше отчасти мазе, отчасти сервизен тунел.

Общността се беше нанесла незаконно в празен общински комплекс, предвиден за събаряне. Мисля, че местните власти хранеха надежди, че олимпийското строителство ще погълне този грозен жилищен квартал, но рецесията беше попарила тези мечти. Те бяха опразнили ниските блокове, като мислеха, че обитателите, живеещи от социални помощи, ще бъдат изместени от плащащи данъци градски работници, но булдозерите така и не бяха дошли и красивите апартаменти, които щяха да заменят бетонните кутии, все още не бяха построени. Преди шест месеца ние се бяхме вмъкнали и настанили вътре малката си колония. Не беше толкова лошо като на някои от местата, където бяхме живели, защото все още имаше вода, въпреки че електричеството беше прекъснато. С един-два добре пласирани подкупа полицията беше убедена да си затвори очите, когато влязохме без разрешение в закованите с дъски апартаменти. Пазачите ни скоро уплашиха и прогониха кварталните гамени, които смятаха да използват сградата за търговия с наркотици. Ако в блока ставаха лоши неща, водачът ни държеше да се облагодетелства. Ето защо ни оставиха на мира. Ние бяхме група от шейсет саванти и един властен Пророк, пчели работнички и царица майка.