Джос Стърлинг - Феникс

„Дракон, направих каквото ми наредиха.” Не ми харесваше да използвам този метод на общуване с хората в Общността, защото им предоставях достъп до съзнанието си, но реших, че разговорът с Дракон по този начин е по-малкото зло. Можех да изляза, без да ги видя тази сутрин.

„Кога?” Мислите му в главата ми бяха като стъпкване с тежка машина в сравнение с лекото като пеперуда докосване на Айвс.

„В осем и половина. Казах му да дойде сам.”

„Господи, Фей, не си ни оставила много време да отидем там преди вас.”

„Пророка каза да не му давам много време, за да не предупреди някого.”

„Това не се отнасяше за нас! Пък и „Тейт Модърн” няма да е отворена. Помисли ли за това?”

Не. Но хей, умници. Не му го бях казала, разбира се. „Съжалявам, не помислих!”

„Да, ти никога не мислиш. Но стореното - сторено. Ще бъдем на позиция. Пророка може да дойде в „Тейт Модърн”, когато отворят в десет. Това ще му даде повече време.”

„Тръгвам. Не искам да закъснявам.”

„Как е ръката ти?” Долових самодоволната усмивка във въпроса му.

„Била е и по-добре.”

„Не го забравяй. Може и да си мислиш, че си момиченцето на татко, но това не означава нищо.”

Не беше необходимо Дракон да ревнува. Не хранех илюзии за моето значение. „Не се тревожи, Дракон, диамантите и без това нямаше да ти подхождат.”

Прекъснах връзката, доволна, че поне веднъж съм имала последната дума. Вярно, Дракон можеше да ме нарани, но той вече не ме плашеше, не и като брат си и Пророка.

Суетата ме накара да се отбия в банята и да си сложа малко гланц за устни и спирала за мигли. Определено изглеждах по-добре, отколкото когато се представих за Уенди. Може би този път Айвс нямаше да се срамува да го виждат с мен на публично място? Хубаво беше да си мисля така. Изскочих навън и се метнах на автобус за „Сейнт Пол”. Не беше далеч, но се качих на горния етаж и седнах най-отпред, над шофьора. Това те кара да се чувствах, че контролираш автобуса. Наложи се да споделя седалката с ученик, който слушаше музика на телефона си толкова силно, че чувах текста на песните. Абсурдността на слушалки без заглушите ли ме накара да се засмея и затананиках, докато ученикът започна да ме поглежда кръвнишки. Проблемът си беше негов. Ако не искаше да споделям песните му, тогава трябваше да инвестира в по-качествени слушалки. Момчето извади късмет, че не свих мобилния му телефон. Обикновено бих го направила само за да видя как ще реагира, когато звукът неочаквано спре и той се зачуди какво е станало.

Признавам, че беше странно да съм в такова добро настроение, когато всичко в живота ми беше страшно. Можех да обясня този факт единствено с реакция към мисълта, че след няколко минути отново ще видя Айвс, моята сродна душа. Не беше необходимо да крада чужди вещи, за да ми се повиши настроението, защото можех да си открадна малко щастие, като си представя, че нещата са различни.

Слязох от автобуса в сянката на голямата катедрала. Белите стени се издигаха от тесните улици като скали от изцапани захарни бонбони. Куполът не се виждаше толкова отблизо, но знаех, че е над мен, поставен върху катедралата като един от похлупаците, които използваха сервитьорите в „Уолдорф”, за да покрият чиниите с ястията, докато ги носят на масата. Представих си как от небето се протяга божия ръка и го повдига със замах, разкривайки туристите и гробниците вътре.

Слънцето грееше над Темза, докато слизах по Хълма на свети Петър. Звукът на уличното движение се смесваше с виковете на момчетата в двора на училището вдясно до пешеходния мост. Носех се срещу течението, докато отиващите на работа бързо пъплеха нагоре по хълма към Сити, прииждайки от железопътните гари на Южния бряГна реката. Беше вълнуващо да съм сред толкова много хора и поне за малко да се почувствам част от оживлението в Лондон. Представих си, че имам нормална причина да бъда там, може би работа в някое от кафенетата на Южния бряг, нормален живот с приятели и евтин апартамент някъде в предградията. Някои може би ще си помислят, че този избор на живот е скучен, но за мен независимостта звучеше като рай.

Нямах часовник и затова спрях измъчена на вид жена, която бързаше на север, една от малцината, които не бяха заети да говорят по мобилните си телефони. Без да забавя крачка, тя отривисто ме уведоми, че е осем и петнайсет. Идеално. Имах много време да заема позиция. Реших, че средата на моста ще бъде най-доброто място, защото ще ми даде възможност да се оглеждам за неприятности и от двете посоки. Говорех сериозно, когато казах, че ще избягам от срещата, ако Айвс доведе братята си. Стъпих на моста и се полюбувах на подпорите с форма на катапулт, мислейки си, че ако божията ръка е приключила с обслужването на катедралата, може да вземе някоя от тях и да изстреля гюле срещу Кент.